Право на милосърдие

Сара обичаше книжките за жени детективи, особено когато ставаше въпрос за такива, на които не липсва нито остроумие, нито красноречие. Не се поставяше на тяхно място — просто ѝ беше приятно да проследява приключенията им, които винаги бяха прекалено лични. Като в роман, естествено. Защото истинската полицейска работа рядко предлага подобни ситуации.

Не, няма да мисли за това.

Пусна телевизора и хвана финалната фаза от поредния мач на „Джайънтс“. Тъкмо бяха завладели девета база и победата им над „Доджърс“ изглеждаше сигурна. Помисли да звънне на родителите си и да ги подразни. Оказа се, че ги няма у дома. Остави им послание и тежко се тръшна на стола срещу телевизора. Напоследък родителите ѝ очевидно бяха решили да се забавляват и непрекъснато излизаха.

Опита три от приятелките си, после звънна в Конкорд на по-малкия си брат Джери. Отговориха ѝ три телефонни секретаря и един сънен глас.

Е, добре де, има и такива дни, рече си тя.

Остана още малко на мястото си, но атмосферата в празната къща с кънтящия телевизор я потискаше. Реши да се поразходи, а може би и да изпие чаша кафе без кофеин на Клемънт стрийт. А когато се върне, родителите ѝ вероятно вече ще са се прибрали и тя ще си побъбри с тях…

Помисли да се обади на партньора си, но бързо се отказа. Бе прекарала достатъчно време с Лание, а и той едва ли беше най-подходящата компания за свободното ѝ време. Освен това с него нямаше как да не говори за работа…

А този случай я ядеше отвътре.

Усети как някакви невидими ръце я притискат обратно на мястото ѝ. Нима започва да прилича на Сал Русо? Всъщност, нали и тя живее сама, също като него? Но какво означава това? Хората на нейната възраст в половината град, не — в половината свят! — живеят така. Или по-зле, далеч по-зле. Тук няма място за аналогии.

Нямаше нищо общо със Сал. Нямаше да завърши като него, защото животът ѝ бе един непрекъснат низ от успехи. На трийсет и две беше достигнала върха на кариерата си.

Стените отново я притиснаха. Не беше ги украсила с картини. Нямаше време да мисли за такива неща. Е, все пак имаше два плаката — Аквариумът на Монтерей и един гигантски пустинен кактус, който ѝ напомняше за родителите ѝ. Но плакатите бяха без рамки, закрепени само с кабарчета върху избелелите и леко нагънати тапети.

Стана и измина петте крачки, които я деляха от кухнята. За разлика от кухнята на Сал, тук всичко си беше на мястото. (Ето, виждаш ли?, ободри се тя). Нямаше купчини с мръсни чинии, но линолеумът по ъглите беше започнал да се разлепя. Масата и столовете не бяха нищо особено, купувани на старо. Достатъчно добри засега, но как ли ще изглеждат след трийсет години? Как ли ще ги почувства някой на сегашната ѝ възраст?