Право на милосърдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #5
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-24-X
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Право на милосърдие». Краткое содержание книги:
Лайбръри Джърнъл
Захапал отдавна угасналия фас на пурата си, той тананикаше под нос неясните и очевидно непълни строфи на „Сладката Бетси от Пайк“. Вече бе успял да ликвидира последните глътки „Карло Роси“, останали на дъното на големите, побиращи цял галон шишета, които клиентите не бяха довършили. Денят в разгара на лятото беше дълъг, до залез-слънце имаше още поне два часа. Вятърът подхващаше водната струя и запращаше ситни пръски в лицето му. Зъбите му захапаха фаса още по-здраво, на лицето му се появи усмивка. Хубав ветрец! Измести се встрани и насочи струята към стъпалата на кабината.
В първия момент реши, че вижда наяве един от епизодите, които често сънуваше. Някакъв неясен силует застана между него и ослепителния диск на слънцето, очертанията му бяха неясни като предчувствие. Той се отмести крачка встрани и присви очи.
— Греъм?
— Здрасти, тате.
Сал прегъна маркуча, струята спря. Не беше виждал сина си от онзи далечен ден във Виро, превърнал се в глупава грешка. После отиде да го види как играе и вече не можеше да се спре. Може би е изтекло достатъчно време, рече си. Може би Греъм ще го разбере. Но се оказа, че греши.
А сега той е тук.
— Какво има? Майка ти добре ли е?
Не можеше да си представи друга причина за внезапното посещение на сина си. Особено след последния път. Хелън сигурно е умряла и Греъм е дошъл да му съобщи тъжната новина.
— Мама е добре — отвърна Греъм и пристъпи от крак на крак. — Аз… Аз дойдох да ти се извиня. Съжалявам…
Светът изведнъж се сви, готов да се сгромоляса. Но Сал само примигна и кимна:
— Ами… Добре… Но както ти казах тогава, ти беше прав… — Пръстите му освободиха сгъвката, водната струя плисна върху кабината. — Как я караш?
Синът не отговори веднага и той бе принуден да го погледне.
— Не особено добре, ако трябва да бъда откровен…
Струята продължаваше да шиба кабината.
— Знам, че те отрязаха — рече Сал.
— С право, защото се провалих — отвърна синът му. Чертите на лицето му окаменяха: — Вече съм прекалено стар, а тази игра е за хлапета… Проявих глупост. Цялата работа беше глупост.
— Може би — кимна Сал. — Ако това те утешава, глупостта си я получил в наследство от мен… На твое място сигурно щях да постъпя по същия начин, сто на сто щяха да порежат и мен… Дано сега ти олекне…
— Наистина ми олекна — кимна Греъм, а по устните му пробяга нещо като усмивка. — Благодаря…
— Няма за какво. Гладен ли си? — Отново прегъна маркуча, свободната му ръка бръкна в джобчето на ризата и измъкна пачка банкноти.
Сал имаше запазена маса в ресторант „САЩ“ — малка и доста уединена, поставена в най-тясната точка на триъгълното помещение. Ресторантът се намираше в сърцето на Норт Бийч, само на половин пресечка от бар „Джино и Карло“, в който нищо не беше пипнато от десетилетия насам, или поне откакто се помнеше Сал. В подобни кръчми човек все още може да се нахрани добре за десетина долара.
Бяха на третата гарафа червено. Чашите приличаха на театрален реквизит, Сал бе увил своята с длан. Нощта на туристическите атракции властваше само на метър отвъд стъклото на витрината, улицата бе залята от разноцветни светлини.
— Не зная дали въпросът „защо“ изобщо съществува — промърмори Сал. — Такъв въпрос може би никога не е стоял… Не знам…
— Трябва да е стоял, Сал. Не можеш просто да…
— Можеш, момчето ми, можеш… Понякога се получава така, че ставаш от сън и изведнъж разбираш, че си друг човек. Заемаш се с обичайната си дейност, после нещо ти става… Нещо, което променя представата, която имаш за себе си… И всичко се сгромолясва. Всичко, което те е крепило до този момент.
— Какво е станало? Може би мама си е намерила любовник?
— Проблемът не беше в майка ти — поклати глава Сал. — Проблемът беше в мен. Изведнъж си зададох въпроса кой съм аз. — Поднесе чашата реквизит към устните си, очевидно за да спечели малко време: — Беше нещо много по-сложно от една любовна авантюра…
— И какво се оказа? — попита Сара.
Наближаваше полунощ, макар че никой от двамата не си даваше точна сметка за времето. Седяха на пода с подвити крака, един срещу друг.
— Така и не разбрах — поклати глава Греъм. — Той каза, че нямам представа колко неуверен човек е била мама, и всъщност още си е такава… Това страничен човек не може да го усети, но ние — децата ѝ, го усещахме добре. Особено след като поотраснахме. Днешните пластични операции са само част от тази неувереност… Човек, който познава себе си, едва ли ще прибегне до подобни неща.