Право на милосърдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #5
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-24-X
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Право на милосърдие». Краткое содержание книги:
Лайбръри Джърнъл
— А кой беше ти?
Той въздъхна, думите му прозвучаха като неясен шепот. Вярваше на спомените си. Знаеше кой е бил.
— Бях Сал Русо. Никога не успях да спечеля много пари, нито пък да променя света. Но бях добър човек. Бях здрав и силен, работех като вол, не лъжех никого. Обичах майка ти с цялото си сърце. Все прости неща, обикновени неща… Но тя имаше нужда именно от тях, тя имаше нужда от мен такъв, какъвто съм… И аз бях такъв.
— Тогава защо нещата се развиха по този начин?
Очите на Сал пробягаха по препълненото заведение, очевидно му трябваше време да намери отговор на този въпрос. Или да го скрие. После от гърдите му излетя тежка въздишка, раменете му се присвиха.
— Предполагам, че изгубих своята увереност. В един момент разбрах, че вече не мога да се правя на нещо специално…
— Но защо?
— Защото престанах да бъда…
Това всъщност не беше отговор, а нещо като неизказан въпрос. Може би по тази причина Греъм продължи да го притиска:
— Ами ние? — попита той. — Аз, Деб, Джордж? Как така ни обърна гръб и си тръгна? — Пресегна се през масата и докосна ръката на баща си: — Не искам да ти късам сърцето, не за това съм тук… Искам да разбера, това е всичко!
— И аз бих искал, Греъм… Ако можех, без колебание бих изживял отново това време, до последната минута. Без да съм сигурен, че няма да допусна същите грешки. Много ми се ще да хвърля вината върху майка ти, но не мога. Вината е моя. Трябваше да се боря с нея докрай…
Греъм беше дълбоко разтърсен. До този момент знаеше една-единствена версия — баща му просто не искал да има нищо общо с децата си. Толкоз. Точка по въпроса. И, естествено, не беше направил никакви усилия за обратното. Поне Греъм не беше чувал за такива усилия…
— Какво искаш да кажеш? — попита на глас той. — Как така трябвало да се бориш с мама?
Реквизитът се беше изпразнил. Празни чаши за вино, празни купички за сладолед, засъхнали чашки от кафе. Но редовните посетители на ресторант „САЩ“ имаха привилегията да стоят колкото си искат, дори и без консумация. Никой с нищо не ги притесняваше.
Сал положи ръце върху покривката, преплети пръсти, кокалчетата им побеляха от напрежение.
— Не зная как точно да се изразя — промърмори той. — Но когато стигнахме до разрив, когато магията престана да действа, майка ти… как да кажа… майка ти ме предаде… До този момент се беше опълчила срещу всичко, на което я бяха учили, защото аз успях да я убедя, че нашият живот е по-истински, по-благороден, по-добър… А когато това престана да действа, тя, предполагам, е трябвало да направи своят избор… Да ме намрази. Аз я бях предал, аз се бях превърнал в злия демон…
— Тя ли ти забрани да ни виждаш?
Сал очевидно не прие този израз. Грешката не беше на Хелън, а негова.
— Беше просто предпазлива. Не искаше да разбия и вашия живот, както го сторих с нейния…
— И ти се примири?
— Бях на дъното, Греъм — рече с въздишка той. — Не струвах и пукната пара. Допусках, че майка ти е права. Беше ми тежко, много тежко… Все пак направих няколко опита, но тя категорично се изпречваше на пътя ми. И накрая просто вдигнах ръце…
Греъм все още държеше ръката на баща си. Пръстите му леко се стегнаха.
— Как можа да постъпиш така?
Очите на Сал се заковаха в неговите.
— Животът ми нанесе няколко доста тежки удара, Греъм… Предполагам, че изгубих кураж и просто не посмях отново да изляза на ринга… Разбираш ли за какво говоря?
— Мисля, че разбирам — кимна Греъм. — Отчасти и аз се чувствам така. И може би затова дойдох да те потърся…
Излязоха навън, спряха на същото място, на което няколко часа по-рано Харди и Греъм бяха изпили по една бира. Въпреки значителното захлаждане Греъм си остана бос и по гащета, а върху тениската си бе наметнал тънко яке. Сара се беше облегнала на уличния стълб с ръце, натикани в джобовете.
— Ето как отново станахме приятели — обобщи Греъм. — По онова време се чувствах доста зле, просто не знаех към кого друг да… — замълча, но смисълът на неизказаното беше съвсем ясен. И той, подобно на баща си, се беше отчуждил от всичко и всички, и той се беше люшкал в безпътица… Да потърси близостта на Сал е било най-естественото нещо на света.
— Бих искала да го познавам — промълви Сара.
— А аз се радвам, че все пак го опознах — отвърна той, после някак срамежливо добави: — Беше голям човек…
— Но онази вечер в Норт Бийч… — Сара замълча за миг, после вдигна глава: — Беше ли вече болен от Алцхаймер?