Призрачна музика
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #20
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0612-3
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Призрачна музика». Краткое содержание книги:
— Няма да пусна Гриша в яслите! — заяви категорично Ира. — Това изобщо не подлежи на обсъждане. Между другото Настя и Таня са ходили на ясли и в детската градина и са си съсипали здравето там. Това тяхното не е организъм, а само болести.
— Но нали аз съм здрав — възрази Стасов.
— За сметка на това си глупав — подхвърли сърдито Ира. — А аз ще отгледам Гришенка здрав и умен. И няма да позволя да храните детето с полуфабрикати.
Те се препираха беззлобно и като че ли машинално и дори гневът на Ира не можеше да заблуди никого. Настя слушаше приятелските им закачки и неволно си спомни за Артьом и Денис. Колко еднакво е понякога всичко! Просто на света се раждат най-различни хора: едни са светлокоси, други — брюнети, едни са ниски, други — високи, едни са с прекрасни физически данни, които им дават възможност да станат изявени спортисти, други имат дарба да творят — като Татяна. Раждат се хора, предопределени за лидери, и хора, за които най-важно в живота е усещането, че са нужни на някого. Нима това беше лошо? Защо винаги се стремим да слагаме всички под общ знаменател, задължително да свържем всички мъже и жени в здрави семейства с деца и всяко дете да порасне според мечтата на родителите — физически здрав отличник, който е любезен с по-възрастните и е мил в семейството си. Родителите на Артьом Кипиани бяха осъзнали навреме най-важното: че техният син не трябва да е отличник, а трябва да е щастлив. Че трябва да получи пълноценно образование и да живее пълноценен живот, макар и по-труден, отколкото на останалите, но СЪЩИЯ като на всички, и ако за това се налага да има тройки в дипломата, нека да ги има. А колко родители не разбират това? Детето е родено, за да стане най-добрият резбар в страната, да бъде уникален майстор, а те го ругаят, че не усвоява добре астрономията и че не може да запомни сто думи на немски. Принуждават го да зубри, наемат му учители, вкарват го в институт, който не му е интересен, и нещастникът следва, умирайки от скука, сетне работи, умирайки от досада и злоба, но не прави кариера, защото работата, която е омразна, няма как да бъде успешна. И той се дави във всичко това, вместо да се отдаде на любимото си занимание и да бъде щастлив. Може би Ира Милованова изобщо не трябваше да се омъжва, за да бъде щастлива, защото тя се чувстваше щастлива от усещането, че е нужна в това семейство. Интересно какво ли му трябваше на Денис Баженов, за да бъде щастлив? Да живее покрай Артьом? Или да има свой собствен живот?
— Настя! Не ме ли слушаш?
Мелодичният глас на Ирочка прозвъня точно до ухото й.
— А? Извинявай, замислих се. Какво каза?
— Търсят те по телефона.
— Льоша ли е?
— Коля Селуянов. Каза, че е спешно.
— Той винаги казва така — отвърна спокойно Настя и се смъкна от дивана, на който седеше, подвила удобно крака. — При него всичко винаги е на пожар.
— Покани го тук, поне да хапне малко пирожки — предложи Ира.
— Няма да стане — завъртя глава Настя, — сега той си има жена, която готви страхотно.
— Нищо, пак го покани, може и да дойде.
Колкото и да е странно, Селуянов дойде. След като се порадва на малкия Стасов, той веднага изкрънка от Татяна два екземпляра от новата й книга и я помоли да напише автографи за жена му Валентина и за тъста му, който се оказал голям поклонник на творчеството на Таня.
— Когато разбра, че те познавам, направо ми наду главата да взема автограф от теб — нареждаше Николай с пълна уста. Той поглъщаше пирожките с такава скорост, че Ира вече нямаше абсолютно никакви основания да се притеснява за резултатите от труда си. Нищо нямаше да остане неизядено и да се развали. — А пък аз и бездруго си имам проблеми с растителността на главата и реших, че трябва час по-скоро да му занеса една книга, иначе окончателно ще оплешивея.
След десет минути в огромната чиния не остана и трохичка.
— Благодаря ти, скъпа — каза сърдечно Селуянов и целуна Ира по бузите. — Ти не позволи факелът на съветската ченгесарница да угасне.
— На руската — поправи го Ира с усмивка.
— Да де, все не мога да свикна.
— И не е ченгесарница, а милиция — поправи го отново Ира. Тя се отнасяше с голям респект и огромно уважение към работата на Татяна и винаги възприемаше всички пренебрежителни думи по адрес на милицията като лична обида.
— Добре де, да сключим примирие. Съгласен съм на разумен компромис или както е модерно да се казва днес, консенсус. И съм толкова отстъпчив, защото преядох. Знаете ли какво, хора, изведнъж си помислих, че може би в столовата на Думата готвят лошо, не е ли така? Иначе защо все не могат да се разберат там? Имам чувството, че нашите народни избраници заседават полугладни. Ситият човек би трябвало да е добър, възприемчив и отстъпчив като мен. А те са злобни, не отстъпват нищо на никого и изобщо не разбират какво им се говори. Трябва да проучим тази работа, не можем да допуснем съдбата на страната да зависи от един некадърен готвач. Истината за това е написал още прочутият детски поет. Спомняте ли си? „Враг навлезе във града и навред се носи стон, тъй като в ковачницата липсваше един пирон“.