Дясната ръка на Бога
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-35-6
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дясната ръка на Бога». Краткое содержание книги:
„Сцените на сражения ще ви оплискат с кръвта си и ще ви оставят без дъх. Завладяващ финал на епично приключение. Брилянтният завършек на трилогията «Небесен огън» и приключенията на Компанията.“ The Advertiser
Следващите три дни изминаха в размита последователност срещи. Валеше неспирно. Хладните капки указваха края на топлото време, макар че за Лийт, свикнал на далеч по-големи студове, те не бяха нищо. Но тази промяна му напомни, че не бива да провлачват излишно, ако искат да имат шанс да извършат успешно прехода си. Младежът започна да поема контрол. Той беше единственият, който споделяше знанието, извлечено край различните маси, и постепенно си спечели уважението на командирите. Напускаше палатката само за да поспи в луксозната си стая, намираща се в Залата на знанието.
Лийт се чувстваше неудобно сред кадифени завеси, гоблени и дебели килими, сред наличието на слуги, изчакващи пред вратата му. Но в най-голяма степен го измъчваше самотата. Липсваше му присъствието на Хал, разговорите, които двамата водеха, сутрешните стъпки на брат му. А сега не го беше виждал от дни.
Отминаването на трите дни завари Лийт на гърба на едър бял кон. Младежът беше облечен в церемониална броня, хванал неловко меч в лявата си ръка и Стрелата в дясната. Още едно задължение, което да изпълни. Утрото беше мъгливо. Фалтанската армия — три хиляди стражници, придружени от десет хиляди зле обучени цивилни и лозианската войска — стоеше готова да потегли. Зад него членовете на Компанията стояха напрегнати. Сред тях беше и Индретт. Макар Лийт и Манум да я бяха умолявали да остане, тя щеше да ги придружи. Бившата придворна дама се бе оказала неочаквано умел тактик, способна да създава съчетания от традиционни и смайващо дръзновени решения. Тя бе обяснила, че това е наследство от интригантските сражения в кралския двор. Останалите генерали не бяха посрамени от превъзходството й, а бяха помолили Лийт да й разреши да дойде.
— Нейният тактически гений може да спаси много животи — бяха му казали те. И Лийт се беше съгласил привидно неохотно, макар че вътрешно изпитваше гордост.
В крайна сметка всички от Компанията щяха да дойдат, дори невръстната робиня, която бяха спасили от пазарите в Гадир Масаб. Тя не искаше да се отделя от Индретт, към която се бе привързала силно. Инструър бе поверен на комитет търговци, добре запознати с последиците от измяна. Освен това Лийт беше принуден да остави хиляда войници от градската стража, тъй като Аркосът на Немохайм все още не бе открит. Никой не искаше да се завърнат — без значение като победители или не — и да заварят града в негова власт.
И сега всичко беше готово. Или поне дотолкова готово, колкото може да бъде постигнато за три дни. Лийт се изправи на седлото, издигна Джугом Арк високо над главата си и нареди:
— Напред!
Под виковете на хората, събрани на площада пред портата, наизлезли по прозорци, балкони и по стената, Струърската порта се отвори. Армията бавно започна да се проточва по отчасти поправения Южен мост, изгубвайки се в мъглата. Войската изчезна, а гражданите се разотидоха. Предстоеше им дълго чакане, изпълнено с неизвестност.
Членовете на Компанията и първенците на Инструър бяха размишлявали усилено и внимателно бяха планирали похода, извличайки максималното от опита си и от краткото време, с което разполагаха. Ала бяха забравили за един човек. Въпросният човек сега стоеше в сенките на Струърската порта, скрил русите си кичури под качулка. Достатъчно висок, за да вижда над главите на онези пред себе си, той гледаше неприязнено към юношата, възседнал кон. Не това бе наредил Богът. Думите, които мъжът бе чул от него, бяха подкопани от дирещата слава Компания. Но сега досадните северняци се оттегляха, а той можеше да превърне думите в действителност, преди те да са се завърнали. Извъртайки се рязко, при което синята му роба прошумоля, мъжът потъна обратно в дебрите на града. Ако имаше късмет, тази армия нямаше да се завърне.
Когато Стела дойде на себе си, струваше й се, че всичко около нея се движи. Обгръщаше я ярка белота. Объркана, за момент девойката си помисли, че се намира сред ледена пещера, макар че не чувстваше студ. Но постепенно осъзна, че обкръжението й не се състои от лед, а от възглавници, чаршафи, завеси и дантели, които бе помислила за сняг заради белотата им. Но усещането за движение остана. За няколкото мига преди отвратителните спомени да нахлуят тя си представи, че се намира в някакъв дворец, типа място, за което си бе мечтала да отседне по време на мизерните нощувки по пътя към Инструър.
Но сега отвратителните спомени нахлуха, карайки я да обгърне коленете си с ръце и да се свие. Сега тя беше друга, различна от онази Стела, която би се оплакала от лошите условия на нощувка в северните лесове. Мечтите й бяха разкъсани от мъж, неизмеримо по-зъл от хлапака Друин. Последният сега й се струваше далечен и дори приятен спомен — най-голямата злина, на която той бе способен, се изчерпваше със залавянето на насекоми, за да им къса крилете. Настоящата Стела беше само остатък с изчерпана същина, самоопределящ се чрез болката по изгубеното — и нетърпимия страх от бъдещето.