Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Роелстан се замята. Саймън се вторачи потресено в кръвта, шурнала върху белезникавата скала. Провисналата с главата надолу до издъхващия си съпруг Гулейн закрещя. От образувалата се в основата на скалата червена локва почервеня и самата мъгла, сякаш кръвта се просмукваше в нея.

— Саймън! — сбута го Мириамел. — Побързай!

Той напипа пръстите й и налучка възела върху китките й. Нагласи оплесканото парченце кристал върху мъхестото въже и започна да реже.

Не можеха да откъснат погледи от огъня и окървавения камък. Очите на Мириамел се бяха разширили от ужас, лицето й беше пребледняло.

— Моля те, побързай!

Саймън изсумтя. Беше достатъчно непосилно дори да задържи кристалчето в изпорязаната си окървавена ръка. А онова, което се случваше пред тях, го ужасяваше все повече и повече.

Червената мъгла около огромния камък се сгъсти и почти го скри от поглед. Сега запяха Огнените танцьори — дрезгавите им гласове звучаха като отвратително ехо на отровно упойващото припяване на норните.

В мъглата възникна някакво раздвижване, очерта се някаква белезникава грамада и в първия момент Саймън си помисли, че на самия камък е вдъхнат магически живот. След това грамадата се придвижи напред, измъкна се на четири крака от червеникавия сумрак и земята се разтресе под стъпките й. Беше огромен бял бик, по-едър от всички, които Саймън беше виждал, раменете му се извисяваха много над човешки бой. Въпреки масивността си изглеждаше странно полупрозрачен, сякаш беше направен от самата мъгла. Очите му проблясваха като въглени, а рогата му с цвят на кост сякаш люшкаха небето. Върху гърба му, все едно яхнал кон рицар, седеше масивна фигура в черна мантия. Видението излъчваше ужас като нажежено слънце. Саймън усети как пръстите му, а след това и дланите му изтръпват и след малко вече не можеше да прецени дали все още държи скъпоценната отломка. Единствената му мисъл беше как да се спаси от ужасяващата празна черна качулка. Напрегна всички сили да скъса дебелите въжета, искаше да ги заръфа със зъби, да се освободи и след това да бяга, да бяга, да бяга…

Припяването на Огнените танцьори се разпокъса, викове на страхопочитание и изумление се смесиха с ритуалните думи. Мейфуору застана пред паството си и размаха мощните си ръце в ужасено ликуване.

— Венг'а Сутек! — изкрещя той. — Херцогът на черния вятър! Дойде да направи Третата къща на Господаря!

Масивната фигура върху бика го погледна, след това качулката се извърна — съществото бавно оглеждаше възвишението. Невидимите очи пронизаха Саймън като смразяващ вятър.