Изтръгнати от корен [bg]

Каша се върна след по-малко от час, седнала със сурово изражение на капрата на една дърварска каруца.

— Съжалявам, че се забавих — каза кратко тя; не я попитах откъде е взела каруцата. Знаех какво би си помислил всеки, който я зърне да идва с подобен вид от Леса.

Опитахме се да й помогнем, но се наложи да свърши почти всичко сама. Натовари принц Марек и двамата войници в колата, а после издърпа и нас. Седнахме с провесени крака навън. Каша отиде при кралицата и застана между нея и дърветата, прекъсвайки линията на погледа й. Кралицата продължи да гледа нея със същата празнота в очите.

— Вече не сте вътре — каза й Каша. — Свободна сте. Ние сме свободни.

Кралицата не отговори и на нея.

Останахме седмица в Заточек, налягали на сламеници в края на селото. Не помня нищо от момента, в който заспах в каруцата, до събуждането си три дни по-късно сред топлата, успокояваща миризма на сено и Каша, която бършеше лицето ми с влажна кърпа. По устата ми беше полепнал отвратителният сладък вкус на пречистващия еликсир на Змея. По-късно сутринта, щом се почувствах достатъчно силна, за да се вдигна от леглото, той ме подложи на още един цикъл за пречистване, а после аз направих същото за него.

— Кралицата? — попитах аз по-късно, докато седяхме на една пейка навън, отпуснати като парцали.

Той посочи с брадичка и аз я видях: седеше тихо на един пън под сянката на върбата от другата страна на поляната. Още носеше омагьосания ярем, но някой й беше дал бяла рокля. По дрехата нямаше ни едно петно; дори ръбът й беше чист, сякаш не беше помръднала от мястото си, откакто я бяха облекли в нея. Красивото й лице беше празно като ненаписана книга.

— Е, свободна е — каза Змеят. — Струваше ли си животът на трийсет мъже?

Говореше разярено, а аз увих ръце около себе си. Не исках да мисля за кошмарната битка, за клането.

— А онези двама войници? — прошепнах аз.

— Те ще живеят. Височайшият ни принц също, макар и да не заслужава този късмет. Лесът не успя да ги хване здраво. — Той се надигна. — Ела, пречиствам ги на етапи. Време е за следващия.

Два дни по-късно принц Марек се възстанови, при това със скорост, от която се почувствах глупаво и силно му завидях: стана от леглото сутринта, а на вечеря вече поглъщаше цяло печено пиле и правеше упражнения. Аз едва усещах вкуса на няколкото залъка хляб, които насила изядох. Като гледах как се набира на един клон на дърво, се почувствах още повече като нещо, изпрано и изстискано прекалено много пъти. Томаш и Олег — двамата войници — също бяха будни; вече бях научила имената им и се срамувах, че не знам нито едно от онези, които останаха в Леса.

Марек се опита да нахрани кралицата. Тя само гледаше чинията, която й подаваше, и не задъвка, когато сложи парченца месо в устата й. Пробва и с овесена каша: тя не отказа, но и не съдейства. Наложи се да пъха лъжицата в устата й, като майка, захранваща бебето си. Мрачно продължи да го прави още час, но когато след всичкото това време едва бе успял да я накара да преглътне пет-шест лъжици, стана и ядосано запрати купата и лъжицата срещу една скала, от което навсякъде се разлетяха пръски от каша и парчета глина. Той гневно се отдалечи. Кралицата дори не мигна.