Изтръгнати от корен [bg]

— В нея не е останала поквара — каза Змеят. — За останалото ще помогнат само времето и изцелението. Веднага щом приключим с пречистването на войниците, за да могат да се върнат безопасно — при хората, ще отведем майка ви в кулата. Ще видя какво още може да се направи. Дотогава стойте при нея и й говорете за познати неща.

— Да й говоря? — възмути се Марек.

Той изблъска ръката ми и се отдалечи, а по краката ми плисна още вода. Змеят пое кофата и аз го последвах в плевнята.

— Можем ли да направим нещо за нея? — попитах.

— Какво можеш да направиш с празна плоча? Да й дадем малко време; може да напише нещо ново на нея. Но да върнем онова, което е била… — Той поклати глава.

До края на деня Марек седя до кралицата; няколко пъти на излизане от плевнята зървах суровото му, унило лице. Но поне, изглежда, се примири, че няма бърз, чудодеен лек. Вечерта отиде в Заточек, за да говори със селския старейшина, а на следващия ден, когато Томаш и Олег най-после бяха в състояние да ходят сами, ги стисна здраво за раменете и каза:

— Утре ще запалим огън за другите на селския площад.

От Заточек дойдоха мъже, които ни доведоха коне. Страхуваха се от нас и не можех да ги виня. Змеят беше предупредил, че ще излезем от Леса и им беше казал къде да ни държат и за какви признаци на поквара да се оглеждат, но въпреки това нямаше да се изненадам, ако бяха дошли с факли, решени да изгорят всички ни в плевнята. Разбира се, ако Лесът ни беше обсебил, щяхме да правим по-лоши неща от това, да седим в мълчаливо изтощение цяла седмица.

Марек лично помогна на Томаш и Олег да се качат на седлата, после вдигна майка си върху една спокойна кафява кобила, около десетгодишна. Кралицата седеше сковано и неподвижно; наложи се той да пъхне краката й един по един в стремената. После вдигна поглед към нея; юздите висяха отпуснати в окованите й ръце така, както ги бе сложил.

— Майко — опита отново.

Тя не го погледна. Марек стисна зъби. Взе едно въже и направи водеща юзда за коня й, закачи я за своето седло и я поведе напред.

Яздихме след него до мегдана, където намерихме готова клада от сухи дърва, а от другата й страна се бяха наредили всички жители на селото, облечени в най-хубавите си дрехи и с факли в ръце. Не познавах добре никого тук, но някои идваха на пазар при нас през пролетта. Тук-там през тънката, сива пелена от дим ме гледаха бегло познати лица, като призраци от друг живот, а аз стоях срещу тях, до принца и магьосниците.