![Лятото на ангелите [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/6/8/lyatoto-na-angelite-bg-download.jpg)
Лятото на ангелите [bg]
- Автор: Хатчисон Дот
- Серия: Колекционерът #3
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Милениум
- ISBN: 978-954-515-450-8
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лятото на ангелите [bg]». Краткое содержание книги:
„Завладяваща тъмна история за насилие и изкупление през очите на жертвите. Първокласен криминален трилър за любителите на серийни убийства. „Крайм Бук Ривю
„Хъчисън е уловила перфектния баланс между мрака на ужаса и светлината на надеждата, което превръща последната част от Колекционерската трилогия в изключително четиво на доказан майстор в жанра. „Бродуей Букс ъф Уърлд Ривю
— Фини — отвръща Стърлинг и свива рамене.
Старият й шеф — същият, който я прати при нас, когато ни трябваше агент, понеже той самият вече бе повишен извън активна служба. Старият и дългогодишен партньор на Вик, и тази му постъпка е поредното парче от пъзела, посветен на въпроса защо Илайза пасва така добре сред нас.
Би трябвало да кажа: „Не, ще се справя“, но…
— Благодаря.
…не го казвам.
Така че Стърлинг ме кара до хотела и съм готова да се обзаложа, че Вик плаща за стаята, понеже майка ми никога не би похарчила толкова пари за себе си. Не е лъскаво, нито луксозно или скъпо място, просто не е за двайсет и девет долара на нощ плюс хора на хлебарките. Когато бях малка, майка ми едва издържаше да харчи пари за себе си и с бог знае колко внучета в момента, не си представям това да се е променило дотолкова.
Въртя визитката в ръката си до безкрай, не помръдвам дори след като Стърлинг паркира колата, сваля прозорците и гаси двигателя. Тя не пита нищо, не настоява, не гради версии и не насилва нещата. Просто вади сборник с кръстословици и се намества удобно.
— Имаш ли кърпички за грим? — питам.
— В жабката.
Много е странно, дори грешно, да свалям всичко посред бял ден, но с помощта на кърпичките и огледалцето на сенника успявам да премахна и последната следа. Изглеждам ужасно. Сенките под очите ми, бледността от недоспиване. Белезите са розово-бели оврази на бузата ми.
— Не мърдам оттук — уверява ме Стърлинг, без да вдига очи от страницата си. — Чувствай се свободна да се забавиш много — или малко — колкото имаш нужда.
— Благодаря ти.
Заставям се да изляза от колата и тръгвам към хотела, където се качвам по стълбите до третия етаж, понеже направо ме побиват тръпки от мисълта точно в момента да стоя неподвижно в асансьор. Вратата на стая 314 не изглежда по-различно от съседните — обикновена, бяла, с масивна ключалка под бравата.
Пет минути по-късно още не съм успяла да се заставя да почукам. Но и не ми се налага, понеже верижката изстъргва в пътечката си и бравата се завърта, а вратата полека се отваря и в процепа се показва лицето на майка ми.
— Мерседес! — възкликва тя.
Майка ми.
— Трябва да се прибереш — казвам й аз.
Имало едно време момиченце, което се страхувало от света.
Едно време си мислеше, че той може да се подобри — определено е възможно. Толкова й се искаше да повярва в това, че дори успя да се самоубеди за известно време.
Но проблемът със световете, в човешкия смисъл, е, че те се разбиват на парчета. Когато цял един свят се разбие и саморазруши, възможно ли е явлението да не бъде апокалиптично? Не е ли това самият смисъл на края на света?
След напускането на затвора тя изкара няколко лоши дни. Не само заради отекващите в главата й думи на тате, нито заради широката му, триумфална усмивка. Беше и заради всичко друго, целия порой от пробудени спомени. Накрая си взе няколко дни отпуска и постъпи в клиника. Просто не можеше да спре да трепери. Или да плаче. Или да се паникьосва.
Идваше й прекалено много. Всичко й идваше прекалено много!
Всички тези години побои и нахлуването на татко й в нейната стая нощем, с включен фотоапарат.
Мама, която избяга без нея.
Всички години в мазето и приятелите на татко…
И болницата, и съдът, и всички приемни домове — парад на ужасите, твърде нарядко прекъсван от доброта или безразличие.
А сега баща й щеше да излезе от затвора. Щеше да има друго бебе. Друга дъщеричка, която да…
Той щеше…
Тя обаче преглътна страха, мъката и гнева, поне доколкото й беше по силите. Абсурдно беше. Ако — и вероятността не беше никак голяма — освободяха баща й рано, нямаше и грам възможност да го допуснат близо до дъщеря му. Никой с миналото на такъв като него не биваше да бъде пускан да припарва до малко момиченце.
Нали?
Тя се върна на работа, все още нестабилна, но по-добре. Малко по-добре. Може би напът да се оправи. Напомняше си за доброто, което правеше. Помагаше на децата и сега това беше по-важно от всякога.
Но това момченце…
Ето го досието му на бюрото й, това прелестно момче с очи като нейните — очи, в които се таи страдание, с поглед сломен и болезнено искрен. Имаше толкова много доказателства, че родителите му го малтретират, но въпреки това им го връщаха. Неведнъж. Понеже си има правила и процедури, и задни вратички, понеже просто има прекалено много деца в опасност и няма достатъчно пари и домове, а и хора с желание да помагат.