Дългият път към дома [bg]

Двайсет и пета глава

Самолетът набираше скорост, докато се тресеше по пистата на международното летище „Трюдо“ в Монреал.

Рен-Мари бе избрала авиолиния, чиито полети кацаха на малкото летище в центъра на Торонто вместо на международното в покрайнините на града, което бе и много по-голямо. Беше далеч по-удобно.

Това обаче означаваше да летят с витлов самолет и не всички на борда се чувстваха комфортно. Включително и пътничката на седалката до Рен-Мари.

Жената бе вкопчила пръсти в подлакътниците, а на лицето й бе изписано изражение, което приличаше на посмъртна маска.

— Всичко ще бъде наред — увери Рен-Мари съседката си. — Обещавам.

— Откъде си толкова сигурна, лукова главо? — тросна се жената. Рен-Мари се усмихна.

Рут явно не беше чак толкова уплашена, щом не забравяше да я обижда.

Самолетът се издигна във въздуха. Ако излитането на реактивните самолети можеше да се сравни с изстрелването на куршум, то малката турбовитлова машина беше като чайка. Летеше, но бе подвластна на въздушните течения. Те я подмятаха нагоре-надолу, клатушкаха я, а Рут започна полугласно да реди молитви:

— О, господи, по дяволите, по дяволите, по дяволите! Исусе!

— Вече излетяхме — успокои я Рен-Мари. — Можеш да се отпуснеш, дъртофелнице.

Рут впери в нея пронизващия си поглед. И се разсмя. Когато се издигнаха над облаците, впитите в седалката нокти се отдръпнаха. Възрастната поетеса надвика рева на двигателите:

— Хората не са създадени да летят.

— Но пък самолетите са, а ние по случайност се намираме в един от тях. Е, имаме цял час до края на полета. Разкажи ми повече за онзи турски затвор. Доколкото разбрах, си била надзирател, а не затворник.

Рут отново се разсмя и лицето й възвърна цвета си. Старицата се ужасяваше от самолети и въпреки това бе решила да тръгне с Рен-Мари. За да й прави компания. Рен-Мари подозираше, че също така иска да помогне в издирването на Питър.

Рут нервно дърдореше глупости, а нейната спътничка отпусна длан върху ръката й и не я отдръпна до края на целия безумен полет.