Златният бряг [bg]

Разговорът започваше да става интересен.

— Може би ще успеете да присъствате на следващото заседание на градската управа — отвърнах аз — и да уверите в това всеки от тях, заради протокола.

Белароса ме изгледа, но нищо не каза.

Почувствах се невероятно дързък и продължих:

— Ако е така, тогава защо имате охрана тук?

Той се наведе към мен и каза тихо:

— Попитахте ме какво съм научил в „Ла Сал“. Ще ви каже едно нещо, което съм научил. Без значение какви мирни договори си подписал, слагаш си денонощна охрана. Това поддържа честността у хората и осигурява по-добър сън. Не се тревожете.

Той ме потупа по рамото.

— Тук сте на сигурно място.

Отвърнах му с усмивка и отбелязах услужливо:

— Тук сте двойно защитен, мистър Белароса, поздравления от американския данъкоплатец. Capiste?

Той се разсмя, след това изпуфтя:

— Аха. Те държат под око предните порти, но аз държа под око задника си. Значи вие знаете за това, мистър Сатър? — позаинтересува се той. — Как разбрахте?

Тъкмо щях да отговоря, но усетих сритване в глезена. Разбира се, сритването в глезена не означава: „Държиш с прекрасно и умно, мили, моля те, продължавай в същия дух.“

Сюзън се обърна към домакина ни:

— Мога ли да помогна с нещо на мисис Белароса в кухнята?

— Не, не. Тя ще се справи. Просто много се вживява. Ще ви кажа какво прави сега, защото знам. Пълни cannoli. Нали знаете, че когато ги купите готови с пълнежа, понякога стават тестяви, дори ако са от добра пекарна. Така че жена ми купува отделно сладкишите и сметаната или пък я е разбила сама и пълни ли, пълни. С лъжица.

Сюзън кимна малко несигурно, както ми се стори.

Изненада ме до известна степен, че този човек се държеше така непринудено и естествено и че жена му беше в кухнята на къщата им и пълнеше някакви сладкиши с лъжица. Със сигурност не си придаваше важност пред семейство Сатър. Но не знаех дали това ме ласкае или дразни.

Както и да е, вратата отново се отвори и в стаята влезе добре закръглена блондинка, която носеше огромен поднос, накамарен с достатъчно сладкиши, да нахранят един средно голям китайски град. Почти не виждах лицето на жената, но ръцете й бяха разперени широко, така че сладкишите да не скриват гърдите и, и в следващия момент знаех, че това сигурно е мисис Белароса. Станах, а същото направи и Белароса, който взе подноса от жената и каза:

— Това е жена ми, Анна.

Остави подноса на масата.

— Анна това са мистър и мисис Сатър.

Анна потри ръце в бедрата си и се усмихна:

— Здравейте.

Ръкува се със Сюзън и се обърна към мен. Очите ни се срещнаха, ръцете ни се докоснаха, устните ни се усмихнаха и челото й се смръщи.