Златният бряг [bg]

После добави:

— Може би ще мога да го нарисувам по скиците.

Погледнах я и заявих:

— Не искам да им продаваш своя картина.

— Мислех да им я дам като подарък по случай влизането им в новата къща — отвърна тя.

Поклатих глава отрицателно.

— Те ще го оценят, Джон. Италианците обичат изкуството.

— Разбира се.

Посочих с глава гравюрата на свещеното сърце на Исус на стената.

— Слушай, Сюзън, това вече е прекалено много. Ще ти отнеме месеци, за да я нарисуваш. А досега никога не си подарявала своя картина. Нито дори на семейството. От баща си поиска шест хиляди долара за картината на храма на любовта.

— Той я поръча. Това тук е друго. Аз искам да нарисувам вестибюла на Алхамбра като развалина. Освен това дойдохме тук с празни ръце, а в края на краищата му дължим една голяма услуга заради конюшнята.

— Не, аз съм квит с него по отношение на услугите — дадох му безплатен съвет. А сега ще ти дам и на теб един — не се забърквай с него.

— Аз не смятам, че сме му върнали услугата и ако искам…

— Какво стана със седефената табела „Casa bellarosa“? А, още по-добре, защо не им опечеш един кейк? Не, това май не е добра идея. Какво ще кажеш за една кофа оборски тор за градината му?

— Свърши ли?

— Не.

Но преди да успеем да се сбием, мистър Франк Белароса връхлетя през летящата врата, с гръб напред, като носеше голяма електрическа кафеварка.

— Окей, ето и кафето.

Той сложи кафеварката на бюфета и я включи.

— Имаме и еспресо, ако някой иска.

След това седна начело на масата и си наля чаша „Капела“.

— Опитахте ли това? — попита ме той.

— Не — отвърнах, — но знам, че се прави от лешници nicciole.

— Аха. Прилича на тукашния лешник. Откъде знаете това?

Усмихнах се на Сюзън и отговорих на Белароса:

— Прочетох на етикета.

— Ах, да.

Той взе няколко печени кафеени зърна от чинийката и пусна две в чашата на Сюзън и две в моята чаша.

— Или въобще не се пускат зърна — каза той, — или се пускат по три. Нито повече, нито по-малко.

И да пукна, нямаше да го попитам защо, но Сюзън налапа въдицата.

— Защо? — попита тя.

— Традиция — отвърна Белароса. — Не, суеверие — призна той и леко се подсмихна. — Италианците са много суеверни. Трите зърна са за щастие.

— Това е прекрасно — каза Сюзън.

Всъщност това бяха глупости. Попитах Белароса:

— Вие суеверен ли сте?

Той се усмихна.

— Вярвам в добрия и в лошия късмет. А вие?

— Не — отвърнах, — аз съм християнин.

— Какво общо има това?

— Всичко — осведомих го аз.

— Така ли? — Замисли се за момент, след това каза: — Аха, разбирам какво искате да кажете. Но италианците вярват в лошите поличби и лошите знаци, в добрите поличби, хвърлят по три монети във фонтана, по три зърна в самбуката и всякакви такива.