Златният бряг [bg]

Обичам самбука. Напомня ми вкуса на лакрица. Огледах останалата част от стаята. Мебелировката беше в тъмно, типично средиземноморска, предполагам, и, изглежда, подхождаше на цялата къща.

Сюзън също преценяваше мястото и отбеляза меко:

— Не е лошо. Той каза, че имали декоратор, но не използват никого от местните тук, иначе щях да знам.

— И затова не използват никого от местните тук, защото иначе щеше да знаеш дори номера на сутиена на мисис Белароса.

Тя се усмихна:

— Когото и да използват, той не може да различи трапезария от стая за закуска.

— Но ти веднага оправи тази грешка с присъщата си тактичност — казах аз.

Тя се разсмя.

— Какво трябваше да кажа?

Свих рамене и си налях за втори или трети път. Вече бях леко на градус и реших да престана да се заяждам със Сюзън, която почти нямаше вина за това, че сме тук.

— Купи ли някой това място, след като семейство Барет го напуснаха? — попитах я аз.

— Не. Просто стоеше празно.

Замълча за момент, след това добави:

— Година преди да завърша колежа, се бях върнала вкъщи за пролетната ваканция и Кати Барет ми се обади от града. Не бях я виждала от години. Посрещнах я на гарата в Лоукаст Вели и дойдохме тук. Разхождахме се дълго и си говорихме за времето, когато бяхме деца. Беше малко тъжно.

Не казах нищо.

— Няколко години по-късно — продължи Сюзън — това място бе нападнато от незаконни заселници. Някаква комуна от хипита. Те живееха тук без вода и електричество, а през зимата горяха каквито дърва намерят за камините. Всички по „Грейс Лейн“ недоволстваха, но полицията не бързаше да ги изгони.

Кимнах. Шейсетте години бяха нещо като проверка на това, колко анархия може да понесе системата и, както се оказа, системата се предаде.

— Спомням си, че баща ми се беше ядосал на полицията — добави Сюзън. — Каза им, че на банката не й е трябвало толкова време, за да изхвърли семейство Барет, а те бяха собственици.

Пак кимнах. Определено имаше някаква поука тук и тя беше свързана със ситуацията властите срещу силата и с доброволното отстъпване срещу „Елате да ме гепите, ченгета“. Франк разбираше това:

— Може пък полицията да изгони мистър Белароса — казах аз.

— Не и ако си плаща данъците, Джон.

— Вярно.

Сигурно съм се появил в картината тук след хипитата и си спомням, че няколко пъти използваха Алхамбра за изложбена зала на художници по вътрешен дизайн. Макар че никога не се възползвах от възможността да видя какво правят тези странни хора с големите къщи, други хора са ми казвали, че вътрешните декоратори с кутии бледоморава анилинова боя и ролки дългоцветни тапети могат да навредят на една празна къща много повече, отколкото сто вандали.

Спомних си също, че в средата и в края на 70-те години в Алхамбра се проведоха няколко благотворителни събрания — или в самата къща, или, през лятото, във вътрешния двор, с площ от половин акър. Ако водопроводната инсталация все още е в изправност в тези стари имения и ако се плати предварително на „Лонг Айлънд лайтинг кампъни“, за да пусне електричеството, тогава банката или общината може да наеме за известно време тези къщи и да ги ползва за благотворителни събирания, музеи, изложбени зали, декори за филм и други подобни. Т.е. къщите, в които някога са живели семействата Вандербилт, Астор и такива като тях, сега са достъпни за всеки, който има малко повече зелени банкноти и нужда от просторна сграда.