Златният бряг [bg]

Сюзън, която както казах, е малко наивна в някои отношения, попита главата на нюйоркската най-голяма престъпна фамилия:

— Съобщихте ли за кражбата на митническите власти?

— Как не — подсмихна се Белароса. — Точно това ми трябва. Нали? Вестниците да се доберат до тази история и да ме направят за посмешище на града.

— Какво искате да кажете? — попита Сюзън.

Белароса ми хвърли бърз поглед, след това й каза:

— Те смятат, че аз крада от летището.

— О, разбирам. Това наистина би било иронично.

— Аха. Иронично.

Белароса внимателно отпи от „Капелата“ си.

— Ах, много хубаво.

Погледна към Сюзън и добави:

— Жена ми сега ще дойде. Иска лично да се увери, че всичко ще е както трябва. Казвам й: „Това са нашите съседи. Те са добри хора.“

Той ме погледна и продължи:

— Но нали знаете какви са жените. На всичко придават голямо значение. Нали?

— Отказвам се от коментар — отвърнах аз дълбокомислено.

И точно тогава летящата врата се отвори. Наместих си очилата и се приготвих да стана, но това не беше мисис Белароса. Беше една грозновата млада жена, облечена в проста черна рокля и престилка на домашна прислужница, която носеше някакъв поднос. Тя остави подноса на бюфета след това зареди масата с чаши и чинийки, сребърни прибори, салфетки и други такива. После се обърна и излезе, без да продума, да се поклони, да направи реверанс или дори без италиански поздрав.

— Това е Филомена — каза Белароса. — Тя е от другата страна.

— Другата страна на какво? — позаинтересувах се аз.

— Другата страна — Италия. Почти не говори английски, което е добре дошло за мен. Но тези paesanos бързо го научават. Не като испанците. Ако искаш да напреднеш в тази страна, трябва да говориш езика.

После добави:

— Горката Филомена, толкова е грозна, че никога няма да се омъжи за американец. Казах й, че ако остане при мен три години и не научи английски, ще й дам зестра и може да се върне в Неапол да си намери мъж. Но тя иска да остане тук и да бъде американка. Ще трябва да намеря някой слепец за нея.

Погледнах Белароса. Това наистина беше Донът, padrone, в стихията си, който урежда живота на хората вместо тях, като едновременно е и жесток, и щедър.

— Говорите ли италиански? — попита го Сюзън.

Той направи леко движение с глава.

— Cosi, cosi49. Справям се — добави той, — неаполитанците ме разбират. Аз съм такъв. Napoletano50. Но Sicilian — сицилианците, тях кой ли ги разбира? Те не са италианци.

След това попита Сюзън:

— Къде научихте италиански?

— Защо мислите, че знам италиански?

— Доминик ми каза. — Той се усмихна. — Каза ми: „Padrone, тази американска лейди с червена коса говори италиански“.