![Рейн-сан: Сеч [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/5/7/rejn-san-sech-bg-download.jpg)
Рейн-сан: Сеч [bg]
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (bg) #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-сан: Сеч [bg]». Краткое содержание книги:
Бари Айслър е най–добрият съвременен автор на трилър серии. Той много бързо влезе в личната ми десетка на най–добрите американски автори на мистъри и трилъри, наред с Майкъл Конъли, Лий Чайлд, Уолтър Мозли и Харлан Коубън. Дедли Плежърс
Усмихнах се. Чувствах се чудесно.
— Всичко ще е наред.
Да. Глупак до самия край.
21
Магазините бяха отворени до късно, понеже беше петък вечер, и аз отново отидох до „Мицукоши“ в Гинза, където Служителят Ито повторно ми помогна да си избера италиански дрехи — пуловер, панталон, колан, обувки и кафяво велурено сако. Казвах си, че подходящият външен вид ще ми позволи да се слея с обстановката в скъпия „Импириъл“. Всъщност обаче исках да се харесам на Мария. А и по дяволите, сега можех да се поразпаша. След смъртта на Виктор щях да получа петдесет бона от Миямото. Очакваха ме и редовни поръчки.
Което беше добре, защото дрехите бяха евтини в сравнение със следващата ми покупка — очила за нощно виждане от второ поколение AN/PVS–5 от един магазин за фототехника в Юракучо. Дрехите бяха за срещата с Мария. Очилата — за после.
Не беше невъзможно пак да я проследят. Но се съмнявах. Първо, силите на Уилсън сериозно бяха намалели. И второ, нали по–късно същата нощ ме очакваха в храма Дзенкоджи.
И все пак, когато малко преди десет отидох в „Олд Импириъл“, аз си избрах място в края на бара с изглед към входа. Поръчах си гимлет. Биваше го, макар и не толкова, колкото в заведението на Одзаки. Честно казано обаче, в главата ми се въртяха асоциации между коктейлите в „Радио“ и последвалото ги преживяване, което автоматично изхвърляше от класацията което и да е друго заведение.
Барът беше разкошен и барманът ми разказа, че много елементи от вътрешния му дизайн били останали от построения през 1923 година „Импириъл“ по проект на Франк Лойд Райт, разрушен след Голямото земетресение в Канто, разтърсило столицата в деня на самото откриване на хотела. Реших, че това място е точно като за Мария — стенната облицовка от вулканичен камък оя, запазена от оригиналния бар, шестоъгълните вградени витрини, огледалата и креслата, приглушената светлина и акустика, интимната, изискана атмосфера. Беше ми харесало още с влизането ми, но след един час осъзнах, че го оценявам още повече, след като съм научил малко за неговата история. Усмихнах се, като си помислих, че Мария ще остане доволна от своя ученик. Опитвах се да не си я представям, защото това правеше чакането непоносимо. Докато се наслаждавах на гимлета си обаче, едва успявах да се разсейвам с други неща.
В единайсет и половина вече се терзаех от съмнения, че Мария няма да дойде, когато тя влезе в бара. Косата й беше вдигната и носеше дълъг жълто–кафяв шлифер с двуредно закопчаване и черни обувки на високи токчета. Модерната й кожена чанта изглеждаше достатъчно голяма, за да побере дрехи за преобличане, и дъхът ми направо секна при мисълта какво има под шлифера. Мария видя, че съм я забелязал, и излезе, преди да успея да обърна внимание на каквото и да е друго. Барманът приготвяше напитки и минаха близо пет минути, докато уредя сметката — пет мъчителни минути. Изхвърчах в оживеното фоайе, но нея я нямаше. Не можеше да си е тръгнала, нали? Бях се забавил само пет минути. Знаех, че опасенията ми са смехотворни, и все пак къде беше тя?
Изведнъж ме обзе параноя. Бях толкова самоуверен, но… дали отново не я бяха проследили? Възможно ли беше да й се е случило нещо?
В тялото ми се изля адреналин и аз обходих с поглед навалицата. Никой не стоеше в стратегическите точки, никой не ми се струваше не на място, никой не задействаше радара ми. Тогава къде, по дяволите…
Мария се появи иззад една от масивните колони, които носеха високия таван. Гледаше настрани с лека доволна усмивка и осъзнах, че си е играла с мен, може би за да си отмъсти, задето толкова дълго е трябвало да чака обаждането ми по–рано същата вечер.
Адреналинът, алкохолът, видът й… всичко това ме заля като приливна вълна. Фоайето сякаш се стопи и изчезна. Единствената ми мисъл беше да я заведа в стаята си. Успях да се овладея и да огледам района зад нея. Не забелязах някой да я следи.
Тя ме последва към асансьора, като се държеше на дискретно разстояние. Там вече чакаше възрастна двойка японци. Качих се след тях и се завъртях. След нея все още нямаше никого. Само че беше прекалено далече, по дяволите. Старецът натисна бутона за третия етаж и въпросително ме погледна. Поколебах се, после натиснах бутона за отваряне на вратата.
— Извинявайте — казах на японски аз. — Идва още някой.
Мария не бързаше и усещах, че нарочно ме измъчва. Старците ме наблюдаваха, но като типични японци, не ме укориха, че проявявам неучтивост и задържам толкова време асансьора. Накрая тя влезе в кабината. Натиснах бутона за осмия етаж и я попитах на английски: