Рейн-сан: Сеч [bg]

22

Облякох си ежедневните дрехи и новото велурено сако, което беше достатъчно голямо, за да ми стане върху кевлара. Залепих ножа на Олег от вътрешната страна на лявата си предлакътница, така че ръкохватката да стърчи в дланта ми под ръкава на сакото и лесно да мога да изтегля оръжието с другата си ръка. Взех чантата с очилата за нощно виждане и излязох.

Не бях сигурен с кого ще си имам работа. Можеше да е самият Йокояма, разбира се. В края на краищата, нали той беше накарал Миямото да уговори срещата. Имах обаче предчувствието, че ще дойде някой, едно стъпало по–високо в йерархията.

Уилсън.

Естествено, според информацията ми за него той предпочиташе да действа зад кулисите, поставяше прекъсвачи, стремеше се към максимална дистанцираност и опровержимост. Само че хората, които беше довел в Токио да ме ликвидират, бяха унищожени. Вече не можеше да разчита даже на Виктор. И ако все още искаше да ме очисти — и ако зад уговорената от Йокояма среща стоеше той, както предполагах — очаквах Уилсън да се опита да го направи лично.

И защо не? Ако се съдеше по сведенията от Тацу, Уилсън трябваше да е кораво старо копеле. Достатъчно жилав, за да е действал в сенките, да е убивал и оцелял още от времето на военновременното БСО. Колко врагове можеше да си е създал такъв човек през живота си? Колко от тях се бяха опитали да го убият? И колко бяха намерили смъртта си?

Отрезвяващи въпроси, несъмнено. По–рано същата вечер обаче аз бях надиграл страховит противник. Смятах, че съм способен да надиграя и този.

Фоайето на хотела пустееше и аз си кимнах доволен, че съм казал на Миямото да се срещнем по това време. Както и че съм избрал място като Дзенкоджи.

Излязох през страничен изход и хванах такси. Наближаваше два часът, но не се притеснявах, че ще закъснея. По принцип разумният — и съответно очакван — подход изискваше да подраня. Само че съвсем наскоро бях играл същата игра с Виктор и не исках ходовете ми да са предвидими. Което означаваше, че е време да сменя тактиката.

Казах на шофьора да ме остави на „Аояма–дори“, североизточно от храма. Наоколо нямаше хора, което ме зарадва. Пресякох улицата и навлязох в Аояма Китамачи, общински жилищен комплекс, построен през 50–те и 60–те години, който вече почваше да се руши. Двайсетината блокове нямаха асансьори и в много от тях даже нямаше бани, а само тоалетни и мивки, и обитателите им ползваха сенто, кварталната обществена баня. Комплексът навярно притежаваше известна атмосфера, но в момента не ме интересуваше неговата порутена изисканост, а близостта му до храма Дзенкоджи, разбира се.

Спрях за миг, за да се ориентирам. Единствените звуци бяха бръмченето на недалечния трафопост и жуженето на насекомите из дърветата. По–рано беше преваляло и земята бе мокра, а въздухът — влажен и хладен. Но облаците се бяха разнесли и наоколо се редуваха ивици лунна светлина и сенки.