Рейн-сан: Сеч [bg]

Застанах зад него. Виктор се изпъна, все още коленичил, и отметна главата си назад, може би за да погледне за сетен път небето. Приготвих се, изнесох левия си крак напред, десния назад, и вдигнах меча над рамото си. Руснакът се олюля и преди да е понесъл унижението да падне, аз с всички сили замахнах към шията му и му отсякох главата.

Тя се търкулна наляво, трупът му — надясно. От прерязаната шия шурна кръв, крайниците му потреперваха. Това продължи няколко секунди. После струята започна да отслабва, ръцете и краката му се отпуснаха неподвижно. По тялото му премина последна тръпка и всичко свърши. Свърши и той.

Останах неподвижен за миг, задъхан, вторачен в него в здрача, обзет от онова все по–силно, странно усещане за близост. Едва ли някога щях да съм в състояние да го обясня на друг. Самият аз не го разбирах. Сякаш бях извършил нещо правилно, но и мъчително по начин, който само усещах, но не можех да проумея. Нещо, което ми се струваше… някак си насочено, предопределено от съдбата или някаква друга сила, която не бях способен да назова. Но каквато и да беше тази сила, аз съзнавах нейната тежест. Нейните последици. Нейната неизбежност.

Исках да избърша меча в дрехите му, но имаше прекалено много кръв. Затова си съблякох сакото, обърнах го наопаки и използвах него. После отново го обърнах и го облякох. Въпреки хладната вечер се потях обилно и предпочитах да остана по риза, но необичайният ми вид щеше да привлече внимание. А и по ризата ми имаше кървави пръски, които сакото щеше да скрие.

Вдигнах калъфа на триногата, извадих ножницата, пъхнах меча в нея и го оставих до Виктор. До сутринта едва ли щяха да открият трупа на това уединено и сумрачно място. Взех фотоапарата, преметнах ремъка на шията си и спрях, за да се уверя, че съм събрал всичко, което носех на идване — фотоапарат, калъф… чакай… ръкавиците. Беше студено — на двора дори повече, отколкото на улицата — но не чак толкова. Изтърках си лицето, в случай че ме е пръснала някоя капка кръв, смъкнах ръкавиците и ги натиках в калъфа.