Рейн-сан: Сеч [bg]

Скоро щеше да остане само един.

Бях пресметнал обидата точно. Исках да се втурне насреща ми, за предпочитане разярен, защото така щях да имам най–добра възможност да се възползвам от по–големия обсег на меча. Но Виктор не се подведе. Вече знаех, че понякога самообладанието му успява да вземе връх над лудостта. И това явно беше един от тези моменти.

Е, не съвсем. Въоръжен само с нож, всеки нормален човек моментално щеше да избяга при вида на смъртоносната катана с надеждата да продължи войната по–късно. Виктор явно имаше други приоритети. Щеше да ме убие тази вечер. Или щеше да умре самият той.

Което означаваше, че самообладанието му надделява едва–едва. Ако успеех да го подмамя още малко, можеше пак да се поддаде на безумието си.

Всъщност не ми оставаше друг избор. Неговата самоубийствена решителност му осигуряваше известно предимство — щеше да му позволи да поема рискове, да понася дори смъртоносни рани, само и само да ме убие. От друга страна, тъй като исках да оцелея, аз щях да съм принуден да възприема по–сдържана тактика. Самоконтролът и самоубийствената решителност представляваха ужасяваща комбинация. Не бях в състояние да направя нищо по отношение на последния елемент. Може би обаче щях да се справя с първия.

— Какъв е проблемът? — попитах аз. — Олег не е могъл да дойде, така ли? Да не е още болен?

Той смъкна шапката си и я захвърли настрани.

— Ще умреш, издънка такава! Знаеш го, да?

— Щом аз съм издънка, Олег какъв е?

Въпреки сумрака видях, че над лицето му се спуска сянка. Продължих да го притискам.

— Знаеш ли, че той се посра, докато го душах? Наистина. Най–трудното нещо в убийството на приятелчето ти беше да не стъпя в лайната му.

Виктор стисна зъби и ноздрите му се раздуха. Знаеше, че не бива да ми се нахвърля. Но ужасно му се искаше.

— Така ли умирате вие, коравите спецназовци? Като се посирате?

Така обаче нямаше да успея. Той разбираше какво целя и колкото и да го разярявах с обидите си, нямаше да го тласна отвъд ръба. Имах нужда от нещо друго — нещо още по–същностно за неговата психика от военното му минало. Спомних си разказа на Тацу за писмото в сиропиталището.

— Нищо, сигурен съм, че ти си по–корав от него. В края на краищата, нали баща ти бил съветски генерал?

Виктор ме зяпна и на лицето му се изписа неувереност. Продължих:

— Само че не е вярно. Баща ти е бил прост руски войник, пленен от японците, след като неговата част изгубила сражение. И после е изнасилил майка ти, селянката, и й е надул корема с тебе.

— Лъжеш, мамицата ти! — изсъска той.

— Всъщност те е излъгала майка ти. Не че я обвинявам. Знаела е, че истината ще те съсипе. Затова те е накарала да повярваш, че непрокопсаният ти баща е герой. — Обзе ме неочаквано вдъхновение. — И Уилсън те е излъгал, нали? Обещал ти е да използва връзките си в ЦРУ, за да открие баща ти, великия генерал?!