Рейн-сан: Сеч [bg]

Реагирах инстинктивно и рязко дръпнах оръжието си назад. В забавения кадър на промененото ми от адреналина зрение видях кървавите му пръсти да се премятат във въздуха като гилзи, изхвърчали от автомат, но разбрах, че това няма значение, че не му дреме за пръстите му, че единствената му цел е да се добере до мен на всяка цена, и преди да успея отново да вдигна меча, Виктор изкрещя и посегна с ножа към корема ми. Острието му се плъзна по кевларените плочи и за миг зърнах в очите му да проблясва животински триумф, мислейки си, че ме е изкормил. Ликуването му обаче моментално се замени със страх, защото усети, че нещо не е наред — не бях разкривил лице или извикал от болка, ножът не се беше забил. Преди да се сети какво се е случило и да се прегрупира за по–резултатна атака, аз отново отстъпих наляво и ниско замахнах с меча към дясната му китка. Отказах се от бързината в полза на точността и не успях да му отсека ръката, но раната беше дълбока чак до костта. Руснакът изпусна ножа и докато инстинктивно вдигаше двете си ръце, за да защити главата и шията си, аз отново замахнах ниско от дясно наляво, улучих лявото му коляно и замалко не му отрязах крака.

В продължение на една безумна секунда той остана изправен като тичащ анимационен герой, който увисва над ръба на пропаст, преди земното привличане да му подейства. После кракът му се подви и Виктор падна, но все пак успя да се задържи на останките от лявата си длан, за да не се строполи по лице. Нямаше съмнение, че с него е свършено. Той се насили да се надигне и само се претърколи по гръб.

Озърнах се наоколо, за да се уверя, че все още сме сами. След това отново насочих вниманието си към него. Можех да го довърша, но кой знае защо не го направих. Известно време наблюдавах продължаващите му опити да се изправи. Въпреки всичко не можех да не изпитам някакво изненадващо, неохотно уважение към този човек, който, макар и очевидно изгубил битката, отказваше да умре проснат по гръб.

След малко Виктор успя да се извърти настрани, изнесе единия си крак и се надигна на раненото си коляно, изпънал здравия си крак пред себе си. Той потрепери и после някак си запази равновесие, като протягаше окървавените си ръце напред.

Погледна ме. Дишаше неравномерно, но главата му беше вдигната предизвикателно. За миг в очите и позата му различих онова някогашно момченце, което всеки ден стояло, притиснало длани към прозореца на сиропиталището, и с надежда чакало майка си, която така и не се завърнала за него.

Убийствената ярост, която само допреди малко бях изпитвал, изведнъж ме напусна. И вместо нея усетих някаква невероятно странно родство с него. Близост. Почти нежност.

Той ми кимна — само веднъж — и отново изправи глава.

Внезапно осъзнах колко е тихо в тази част от двора на музея. Наоколо нямаше никого. Нямаше кой друг да разбере за какво ме моли Виктор. Нито кой друг да го направи.

Той повторно кимна, по–бързо от първия път, по–настойчиво. Сега кимнах в отговор и аз.