Сянката на чинара [bg]

Джейк седна срещу посетителката си и каза:

— Е, Порша, кажете ми как да се отървем от Систрънк.

В духа на хубавата военна традиция тя тутакси изстреля:

— Като големият му задник остане в затвора.

Джейк се засмя.

— Това е само временна мярка. Майка ви трябва да го отпрати. Баща ви няма значение, той не е страна.

— Обаче те му дължат пари.

— Може да му платят по-късно. Ако Лети ме послуша, ще я преведа през всичко. Но най-напред трябва да съобщи на Систрънк, че не се нуждае от услугите му. На Бъкли също. Ще напиша писмото, ако тя се съгласи да го подпише.

— Дайте ми малко време, моля ви.

— Нямаме много време. Колкото по-дълго Систрънк се навърта наоколо, толкова повече ще вреди. Той е жаден за публичност и обича да е център на внимание. За жалост, привлича вниманието на всички бели в окръг Форд. Те ще бъдат нашите съдебни заседатели, Порша.

— Състав само от бели?

— Не, но поне осем-девет от дванайсет.

— Всички съдебни заседатели на Хейли ли бяха бели?

— Да, разбира се, и сякаш с всеки изминал ден ставаха все по-бели. Но онзи процес беше различен.

Тя отпи от кутийката и отново огледа рафтовете с тежки книги покрай стените.

— Сигурно е много готино да си адвокат — отбеляза с благоговение тя.

Джейк не би използвал дума като „готино“. Откровено казано, от доста време смяташе професията си за отегчителна. Процесът на Хейли беше огромен триумф, но след усърдния труд, след тормоза, физическите заплахи и мъчителните емоции заплащането му беше деветстотин долара. За толкова изгуби дома си и едва не изгуби семейството си.

— Има и хубави моменти — отговори Джейк.

— Кажете ми, Джейк, в Клантън има ли чернокожи адвокатки?

— Няма.

— А колко чернокожи адвокати има?

— Двама.

— Къде най-близо има чернокожа жена със собствена кантора?

— Има една в Тюпълоу.

— Познавате ли я? Бих искала да се срещна с нея.

— С удоволствие ще й звънна. Казва се Барбара Макнат, приятна дама. Завърши една година преди мен. Занимава се предимно със семейно право, но работи и с полицията, и с прокурорите. Добър адвокат е.

— Чудесно, Джейк.

Тя отново отпи от чашата си. Двамата изчакаха поредната неловка пауза в разговора. Джейк знаеше какво иска да постигне, но не бързаше.

— Споменахте, че искате да учите право — каза накрая той и привлече вниманието й.

Поговориха надълго и нашироко. Джейк се стараеше описанието му да не прозвучи страховито като самото тригодишно трудно обучение. Като всички адвокати от време на време и на Джейк се налагаше да отговаря на въпросите на ученици дали би препоръчал правната професия. Така и не беше намерил искрен начин да отговори отрицателно, макар да имаше много резерви. Адвокатите бяха твърде много, а хубавата работа — недостатъчно. Бяха наблъскани по главните улици на безброй градчета и буквално един върху друг във високите сгради в центъра на големия град. Въпреки това поне половината американци, нуждаещи се от юридическа помощ, не можеха да си я позволят, затова бяха нужни още адвокати. Не повече корпоративни или застрахователни адвокати и със сигурност не адвокати от улиците в малките градчета като него. Джейк имаше предчувствието, че ако Порша Ланг стане адвокат, ще работи както трябва. Ще помага на хората.