Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
За миг момчето остана неподвижно, като не можеше да се ориентира от внезапното преминаване от тъмно към светло. Тогава то скочи от камъка към Джеръл и пазача с широко отворени очи и извадена за бой сабя.
— Диваците! — извика то. — Диваците ни нападнаха и там са със стотици!
Глава петнадесета
Нарин крачеше неуморно. От два дни вече беше затворена в стаята си. Освен пазачите, които й носеха храна сутрин и привечер, единственият човек, когото тя видя през това време, беше съветникът Тизнърл.
Той дойде в стаята й още първата вечер, доста след като стражът беше отнесъл недокоснатата храна. Като седна на масата, той каза:
— Моля те. Бих искал да чуя за себе си съобщението от Главния вестоносец Торк. Господарят Джаспериан ни разказа част от твоя доклад, но аз искам да чуя подробностите.
Нарин повтори предупрежденията на Торк дума по дума така, както го беше направила няколко дни преди това за Джаспериан. Тизнърл стоеше тихо по време на изказването й, след което я накара да повтори разговора между Горван и Ксиант, който беше подслушала. Когато свърши, Тизнърл гледаше към масата сбърчил вежди. Той се изправи на крака, благодари й и излезе.
Тя не го беше виждала оттогава и надеждите й, че той би могъл да накара Джаспериан да се вслуша в предупреждението й, се изпариха през дългите часове на чакане и крачене из стаята.
Отново и отново тя си припомняше предупреждението на Торк, това, което беше научила, което знаеше. Всеки път стигаше до едно и също заключение — нямаше друг избор, освен да вземе решението, което взе, да поеме риска, който пое.
Всичко това се оказа напразно.
В същото време, примесени с тревогите й за Калинден бяха и притесненията й за Джеръл. Къде беше той? Мислеше ли за нея? Намерил ли е следи от брат си? Беше ли на сигурно място?
Мислеше си, че би понесла всичко останало само да можеше да е сигурна, че той е спасен. Но това беше възможно само ако отново се присъедини към войските на Маткасен.
За да изпълни това, тя трябваше да е свободна.
Нарин се спря сред стаята. Един план, или неговите груби очертания, започна да се оформя в съзнанието й. Бавно се повдигна на крака и заоглежда стаята около себе си.
Все още притежаваше колана си с камата и малък запас от сухо месо. Сутрешната й храна от плодове и хляб стоеше недокосната на масата. Тя кимна на себе си.
Би могло да стане. Ами ако се провали…
Ако се провали, щеше да загуби още съвсем малко. В крайна сметка заслужаваше си да опита.
Тъмнината отвъд нейния малък прозорец напомни на Нарин, че наближава времето, когато пазачът ще донесе храната й. Припомни си отново подготовката, която беше направила. Единствената свещ беше на масата и хвърляше достатъчно светлина, за да вижда наоколо. Да, тя беше готова.
Откъм залата се чуваха тежките стъпки на някой, който приближаваше вратата й. После чу няколко неразбрани думи, тъй като пазачите разговаряха тихо. Изглежда нямаше никой друг в коридора.
Сърцето й биеше толкова силно, че се страхуваше пазачите да не го чуят. Нарин сграбчи оръжието и се покачи на стола до вратата.
Тя слабо различаваше отдалечаващите се стъпки на дневната стража. Освободен от задълженията си, той несъмнено се беше запътил към бараките, благодарен, че денят му е свършил и че може да си позволи едно добро ядене и всичко останало. Нощният пазач нервно отключваше ключалката.
Нарин тихо приготви оръжието — камата й, с острие обвито в парчета от чаршаф. Беше учудена, когато стражът, който я затвори, не й я взе. Вероятно мислеха, че няма да направи опит за бягство или бяха толкова свикнали с гледката на камата, висяща на колана на вестоносеца, че не осъзнаваха, че би могла да се използва срещу тях.
Както и да е. Техният пропуск беше в нейна полза. Тежката дръжка на камата беше идеалното средство да повалиш някого в безсъзнание, без сериозно да го нараниш. Парчетата чаршаф предпазваха ръцете й от острието, което беше стиснала здраво, за да може да замахне в необходимата минута.
Вратата бавно се отвори. Нарин се стегна и вдигна омотаната кама. Свещта в залата светеше достатъчно, за да хвърли дълга и тъмна сянка върху стража в стаята. След сянката влезе самият мъж с поднос храна.
Нарин замахна. Дръжката издаде глух звук при допира с главата на пазача. Мъжът се срути, без да издаде звук, но подносът и чиниите при падането си вдигнаха много повече шум, отколкото беше предполагала Нарин.
Тихо проклинайки се, че не беше преценила какво ще се случи с подноса, тя се хвърли на пода и бързо погледна навън дали някой не е чул. В залата нямаше никой, а и от останалите стаи никой не беше излязъл. Още веднъж съдбата беше на нейна страна. Внимателно, за да не вдига повече шум, тя затвори вратата и сграбчи дългите въжета от чаршаф, които беше приготвила, и завърза пазача. Успокоена отбеляза, че той все още дишаше спокойно, но много скоро можеше да се събуди. Нарин разви камата си, затъкна я в колана и отвори вратата толкова, колкото да се промъкне. Бърз оглед на коридора показа, че наоколо няма никой.