Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Копелетата са там, там са — каза той.
— Сигурен ли си?
— Идват и си отиват, господарю. Все конници.
Ийчърн имаше брадва в дясната си ръка и сега я вдигна, за да посочи с нея на запад, където покрай пустото поле лежеше една малка долина, ориентирана в посока север-запад. Тя бе обрасла с гъсти дървета, макар че от тях се виждаха само върховете на короните им.
— Има път сред ония дървета саксите точно там се мотаят — каза Ийчърн.
— Пътят трябва да води към Глевум — предположих аз.
— Първо води при саксите, господарю. Копелетата са там, там са. Чух брадвите им.
Което означаваше, че пътя по долината е препречен с повалени дървета. Все още не се отказвах от идеята за бягство. Ако унищожим храната, мислех си аз, и оставим всичко, което можеше да забави хода ни, можеше и да успеем да пробием този сакски обръч и да стигнем до войската на Артур. Цял ден съвестта ми ме глождеше, защото моят дълг недвусмислено ми повеляваше да бъда с Артур и колкото по-дълго ме държаха приклещен на Минид Бадън, толкова по-трудна ставаше неговата задача. Чудех се дали ще можем да преминем през пущинака през нощта. Щеше да има половин луна, и това бе достатъчно, за да ни освети пътя, така че ако вървяхме бързо със сигурност щяхме да изпреварим основната част от сакския отряд. Можеха да ни настигнат шепа сакски конници, но моите копиеносци можеха да се справят с тях. Но какво имаше отвъд зелената пустош? Хълмиста земя, със сигурност, прорязана, без съмнение от реки, придошли от последните дъждове. Трябваше ми път, трябваха ми бродове и мостове, трябваше ми скорост иначе децата щяха да изостанат, копиеносците щяха да се бавят с тях, защото бяха длъжни да ги защитават, тогава саксите щяха да връхлетят върху нас като вълци догонващи стадо овце. Можех да си представя бягството ни от Минид Бадън, но не виждах как ще прекосим километрите, които ни деляха от Кориниум, без да станем жертва на вражите остриета.
На смрачаване взех решение. Все още обмислях бърз марш на север и се надявах, че като оставим огньовете да горят ярко ще можем да измамим врага, че кротко си стоим на върха на Минид Бадън. Но до края на този втори ден пристигнаха още сакси. Дойдоха от североизток, т.е. от посоката, в която се намираше Кориниум и стотина от тях се придвижиха към пустото поле, което се надявах да прекося, после заобиколиха и от юг и заставиха моите дървосекачи да напуснат гората и през седловината да се върнат обратно на Минид Бадън. Сега вече наистина бяхме в капан.
Тази нощ седнах край един огън до Сийнуин.
— Това ми напомня за оная нощ в Инис Мон — казах й аз.
— И аз затова си мислех — погледна ме тя.
Тогава бяхме открили Свещения съд на Клидно Ейдин, и се бяхме сгушили в едни скали, обградени отвсякъде от войската на Диурнач. Никой не се надяваше да оживее, но тогава Мерлин се бе върнал от света на мъртвите и ми се бе присмял.
— Обсадени сме, нали? — попита тогава той. — И те са повече от нас, нали? — бях кимнал утвърдително и на двете му предположения, а Мерлин се засмя. — И това ми било господар на бойци!
— „Забъркал си ни в страхотна каша“ — рече Сийнуин, опитвайки се да подражава на гласа на Мерлин. Споменът я накара да се усмихне, после въздъхна. — Ако ние не бяхме с теб — посочи тя към жените и децата, — какво щеше да направиш?
— Щях да тръгна на север. Да приема битка ей там — кимнах към сакските огньове, които горяха на възвишението отвъд котловината, — после щях да продължа на север.
Всъщност не бях съвсем сигурен, че щях да постъпя така, защото подобно бягство означаваше да изоставя всеки ранен в битката на хребета, но с останалите, без жените и децата, които щяха да ни бавят, сигурно щяхме да се изплъзнем от преследващите ни сакси.
— Ами ако помолиш саксите да оставят жените и децата да си отидат с мир? — тихо предложи Сийнуин.
— Веднага ще се съгласят — казах аз, — и щом излезете извън обсега на нашите копия, ще ви хванат, ще ви изнасилят, ще ви избият и ще поробят децата.
— Значи идеята не е добра — промълви Сийнуин.
— Не.
Тя облегна глава на рамото ми, внимателно, за да не събуди Серен, която спеше отпуснала своята глава в скута на майка си.
— И колко време ще можем да издържим?
— Бих могъл да умра от старост на Минид Бадън — отговорих аз, — стига да не изпратят повече от четиристотин души в атака срещу нас.