Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Извъртях се на седлото. На по-малко от километър северно от Фоския път се виждаше едно от укрепленията, останали от древните хора. Земният насип, вече доста ерозирал, увенчаваше билото на стръмен хълм. Аз вдигнах ръка към обраслите в трева укрепителни валове.
— Ще идем там — отсякох аз.
— Там ли, господарю? — попита объркан Исса.
— Ако се опитаме да им избягаме — обясних аз, — Децата няма да могат да се движат бързо и накрая копелетата ще ни хванат. Ще бъдем принудени да направим стена от щитове, да оставим семействата в центъра й, и последният, който ще умре от нас, ще чуе първата от нашите жени да пищи. По-добре да идем някъде, където те биха се поколебали да нападнат. Накрая те ще трябва да изберат. Или ще ни оставят намира и ще тръгнат на север, и тогава ние ще тръгнем след тях, или ще се бият, а ако ние сме заели върха ще имаме шанс да победим. И то не малък шанс — добавих аз, — защото Кълхуч ще мине оттук. След ден-два може дори да сме повече от тях.
— Значи изоставяме Артур? — попита Исса, потресен от тази мисъл.
— Ще държим далеч от Кориниум цял боен отряд на саксите — казах аз. Но и сам не бях доволен от избора, който бях направил, защото Исса беше прав. Аз изоставях Артур, но не смеех да рискувам живота на Сийнуин и дъщерите си. Целият внимателно обмислен от Артур план се бе провалил. Кълхуч бе отрязан някъде на юг, аз бях приклещен при Акве Сулис, а Кунеглас и Енгас Мак Ейрем бяха на километри от Кориниум.
Върнах се да си взема ризницата и оръжието. Нямах време да си сложа нагръдника, но си надянах шлема с вълчата опашка, намерих най-тежкото си копие и нахлузих щита на лявата си ръка. Дадох отново кобилата си на Гуинивиър и й казах да поведе семействата нагоре по хълма. След това заповядах на опълченците и на моите новобранци да обърнат каруците с храната и да ги подкарат към укреплението.
— Не ме интересува как ще го направите — казах им аз, — но искам да опазите храната от врага. Дърпайте каруците нагоре, ако щете на ръце, но ги закарайте до върха!
Вярно, че изоставих волските коли на Арганте, но по време на война, каруца пълна с храна е много по-ценна от злато, а аз бях решен да запазя тази провизии за хората си. Щях да изгоря каруците и всичко в тях, ако се наложеше, но за сега щях се да опитам да спася храната.
Върнах се при Исса и заех мястото си в центъра на стената от щитове. Вражите редици се сгъстяваха и аз ги чаках да се втурнат стремглаво в атака надолу по хълма всеки миг. Те бяха повече от нас, но все още не тръгваха и колкото по-дълго се колебаеха, толкова повече време оставяха на нашите семейства и на каруците със скъпоценните припаси да стигнат до върха на хълма. Постоянно се обръщах да поглеждам назад, следейки бавното напредване на волските коли и точно когато бяха прехвърлили средата на стръмния склон, заповядах на хората си да отстъпят.
Отстъплението ни накара саксите да тръгнат в атака. Те запищяха предизвикателства и бързо се спуснаха по хълма, но щурмът им бе закъснял. Хората ми се върнаха назад по пътя, прекосиха през един плитък брод потока, който ромолеше между хълмовете, хукнал към реката. Сега вече ние бяхме по-високо, защото отстъпвахме нагоре по стръмния склон на хълма, увенчан с древното укрепление. Моите хора поддържаха прави редиците си, щитовете им се припокриваха, а между тях стърчаха здраво стиснатите копия. Пред това доказателство за висока дисциплина и умение саксите спряха преследването на петдесет крачки от нас. Задоволиха се да ни крещят предизвикателства и обиди, а един от техните голи магьосници, които плескаха с кравешки изпражнения косите си, за да оформят стърчащи кичури, танцуваше отпред и ни проклинаше. Наричаше ни свини, страхливци и кози. Той ни проклинаше, а аз ги броях. В тяхната стена имаше сто и седемдесет души, а зад тях идваха и други, които още не се бяха наредили. Аз броях тях, а сакските командващи стояха на конете зад своята стена от щитове и брояха нас. Сега вече ясно виждах бойния им щандарт и наистина беше вълчия череп на Сердик с увисналата под него човешка кожа, но самият Сердик не се виждаше. Това трябва да беше един от неговите бойни отряди, дошли южно от Темза. Отрядът беше далеч по-многоброен от нас, но неговите водачи бяха твърде предвидливи, за да ни нападнат. Те знаеха, че могат да ни победят, но знаеха и какви ужасни жертви щяха да понесат в бой със седемдесет опитни воини. За тях бе достатъчно, че бяха успели да ни отклонят от пътя.