Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Нека да отида, господарю — помоли се той.
— Това е моята част от укреплението — изръмжа Найол, водачът на Черните щитове, — Аз ще нарежа копелето на филийки.
— Това е моят връх — казах аз. Беше дори нещо повече от моя връх, беше мой дълг да се бия в първия дуел на битката. Един крал можеше да остави най-великия си боец да се бие вместо него, но военачалникът нямаше право да праща хора там, където сам не би отишъл. Така че аз затворих забралото на шлема си, докоснах както си бях с ръкавицата вградените свински костици в дръжката на Хюелбейн, после натиснах ризницата на гърдите, за да усетя малката издутина, оформена от брошката на Сийнуин. Така уверил се, че силите на доброто са на моя страна, минах през грубо нахвърляната ни палисада и тръгнах надолу по склона.
— Ти и аз! — викнах аз на високия сакс на собствения му език, — За техния живот — вдигнах копието си към трите дечица.
Саксите заръмжаха доволни, че са успели да накарат поне един брит да слезе при тях. Те се отдръпнаха, замъквайки децата със себе си, и освободиха котловината за двубоя между техния велик боец и мен. Якият сакс стисна зрадво голямата брадва и плю върху кокичетата.
— Ти говориш езика ни добре, свиня такава — поздрави ме той.
— Такъв ви е езикът — свински — отговорих аз.
Той хвърли брадвата високо във въздуха, и острието й проблесна, отразило слабата слънчева светлина, която се опитваше да пробие облаците. Брадвата беше дълга, а двуострата й глава — тежка, но той с лекота я улови за дръжката. Повечето хора биха се затруднили да размахват такова масивно оръжие дори за кратко време, да не говорим да подхвърлят и да го хващат, но това изглеждаше толкова лесно, когато го правеше този сакс.
— Артур не посмя да дойде и да се бие с мен — каза той, — така че вместо него ще убия теб.
Споменаването на Артур ме обърка, но не беше моя работа да изваждам врага от заблуждение, ако той беше убеден, че Артур е на Минид Бадън.
— Не му е работа на Артур да избива червеи — отговорих аз, — така че ме помоли аз да ти видя сметката, после да заровя тлъстия ти труп с краката на юг, та за вечни времена да се скиташ сам и измъчен и никога да не намериш пътя към Отвъдния свят.
Той плю.
— Квичиш като болно прасе.
Обидите бяха ритуал, както и самият двубой. Артур не одобряваше нито едното, нито другото, защото смяташе, че с обидите само си хабиш дъха, а с двубоя — силите, но аз нямах нищо против да се бия с един велик боец на противника. Такъв двубой служеше на определена цел, защото ако успеех да убия този човек, щях да вдъхна кураж и увереност на моите войници, щяха да им пораснат криле, а саксите щяха да приемат смъртта на своя боец като ужасно предзнаменование. Съществуваше риск да загубя борбата, но в ония дни аз вярвах в себе си. Саксът беше пет пръста по-висок от мен и много по-широк в раменете, но се съмнявах, че може да е бърз. Приличаше на човек, който разчита на силата, за да побеждава, а аз се гордеех не само със силата си, но и с хитростта си. Той погледна към нашето укрепление, където сега се бяха струпали мъже и жени. Не виждах Сийнуин там, но Гуинивиър се бе изправила висока и поразителна сред въоръжените мъже.
— Това твоята курва ли е? — попита саксът, вдигайки брадвата към Гуинивиър. — Довечера ще бъде моя, червей такъв.
Той направи две крачки към мен и сега между нас имаше само десетина крачки. Отново хвърли голямата си брадва във въздуха. Неговите хора по северния склон викаха за него, моите хора усърдно окуражаваха мен.
— Ако си се уплашил — рекох аз, — мога да те почакам да си изпразниш червата.
— Ще си ги изпразня върху трупа ти — плю той срещу мен. Чудех се дали да го подхвана с копието или с Хюелбейн и реших, че с копието ще стане по-бързо, стига да не успее да парира острието. Ясно ми беше, че той скоро ще атакува, защото бе започнал да размахва брадвата в бързи сложни извивки, които привличаха и замъгляваха погледа, ако решиш да ги наблюдаваш. Предположих, че саксът има намерение да ме нападне с това размазващо се във въздуха острие, да отбие копието ми встрани с щита си и после да ме храсне по врата с брадвата.
— Казвам се Уулфгер — каза той официално, — вожд на сарнаедското племе от народа на Сердик, и тази земя ще бъде моя земя.
Аз измъкнах лявата си ръка от каишите на щита и преместих щита в дясната си ръка, а хванаха копието с лявата. Не нанизах каишите на щита върху дясната, а само здраво стиснах дървената дръжка. Уулфгер, вождът на сарнаедите, беше левак, а това означаваше, че брадвата му ще долети откъм незащитената ми страна, затова трябваше да преместя щита в дясната ръка. Изобщо не бях толкова добър в боравенето с копието с лявата, отколкото с дясната, но имах предчувствието, че този двубой може бързо да завърши.