Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Аз се казвам — отговорих аз официално, — Дерфел, син на Аел, крал на англите. И съм човекът, който направи белега на бузата на Лиофа.
Хвалбата ми трябваше да разклати нервите му, и може би наистина успя, но той не се издаде. Внезапно изрева и се нахвърли срещу мен, хората му нададоха оглушителни възгласи. Брадвата на Уулфгер свистеше във въздуха, щитът му бе готов да отблъсне копието ми встрани и той нападаше като бик, но тогава аз хвърлих собствения си щит в лицето му. Хвърлих го странично, така че той се завъртя като огромен тежък диск от дърво с метален обков.
Внезапната гледка на летящия към лицето му тежък щит принуди саксът да вдигне своя щит и да спре ужасното въртене на брадвата. Чух как моят щит тресна в неговия, но вече бях приклекнал на едно коляно, насочил копието си ниско и замахнах нагоре. Уулфгер, вождът на сарнаедите, бе достатъчно бърз да отбие щита ми, но не можа да спре мощното си движение напред, нито успя да свали щита си навреме, и така се надяна право върху дългото, тежко копие с двустранно заточено острие. Бях го насочил към корема му, точно в точката под железния му нагръдник, където единствената преграда бе кожената му дреха, а копието ми мина през кожата като игла през лен. Щом острието потъна през дрехата, през кожа, мускули и плът, аз се изправих и натиснах копието надолу към долната част на корема. Стоях и въртях дръжката, ръмжейки предизвикателства, спокоен защото брадвата увисна безпомощно във въздуха. Натиснах отново, още по-дълбоко в слабините и втори път завъртях листообразното острие. Уулфгер, вождът на сарнаедите, отвори уста и се втренчи в мен. Видях как очите му се изпълниха с ужас. Той се опита да вдигне брадвата, но усети единствено ужасната болка в корема си и омекването на краката си, после залитна, ахна и падна на колене.
Пуснах копието, отстъпих назад и извадих Хюелбейн.
— Това е наша земя, Уулфгер, вожде на сарнаедите — казах високо, та да ме чуят хората му, — и ще си остане наша земя.
Замахнах с меча, но замахнах силно, така че да мине като бръснач през сплъстената мазна коса и да пресече гръбнака при врата.
Той се строполи мъртъв, убит в един миг.
Хванах дръжката на копието си, стъпих с крак върху корема на Уулфгер и с усилие освободих острието от трупа. После се наведох и рязко дръпнах вълчия череп от шлема му. Вдигнах пожълтялата кост срещу враговете ни, след това я хвърлих на земята и я стъпках на парчета. Разкопчах златната огърлица на мъртвия, после му взех щита, брадвата и ножа и размахах тези трофеи към неговите хора, които стояха и мълчаливо наблюдаваха. Моите хора танцуваха и виеха от радост. Най-накрая аз се наведох и откопчах тежките бронзови наколенници на сакса, украсени с изображения на моя Бог, Митра.
Изправих се с плячката си в ръце.
— Пуснете децата! — викнах на саксите.
— Ела и си ги вземи! — викна в отговор един и с бързо движение преряза гърлото на детето. Другите две деца запищяха. Саксите убиха и тях и плюха върху телцата им. За миг помислих, че моите хора няма да издържат и ще се втурнат към котловината, но Исса и Найол ги задържаха зад укреплението. Аз се изплюх върху трупа на Уулфгер, озъбих се на подлите си врагове, взех си трофеите и отстъпих към върха.
Дадох щита на един от опълченците, ножа на Найол, а брадвата на Исса.
— Не я използвай в битка — казах аз, — но можеш да сечеш дърва с нея.
Златната огърлица занесох на Сийнуин, но тя завъртя глава.
— Не харесвам златото на умрелите.
Тя беше прегърнала нашите дъщери и по лицето й имаше сълзи. Сийнуин не беше от жените, които излагат на показ чувствата си. Като дете се бе научила, че може да запази любовта на свирепия си баща, ако винаги е весела и усмихната, и този навик се вдълбал някак си дълбоко в душата й, сега обаче Сийнуин не бе в състояние да скрие скръбта си.
— Можеше да умреш! — каза тя. Нямаше какво да отговоря, затова само клекнах до нея, отскубнах шепа трева и избърсах кръвта от острието на Хюелбейн. Сийнуин се намръщи.
— Те убиха онези деца, нали?
— Да.
— Кои бяха те?
Аз вдигнах рамене.
— Кой знае? Просто деца, пленени при нападение.
Сийнуин въздъхна и погали русата коса на Моруена.
— Трябваше ли да се биеш?
— По-добре ли щеше да бъде ако бях изпратил Исса?
— Не — призна тя.
— Значи, да, трябваше да се бия — казах аз, а честно да си кажа, двубоят ми беше доставил удоволствие. Само глупакът иска война, но веднъж като започне няма начин да се биеш с половин сърце. Не можеш дори да се биеш със съжаление, война трябва да се води с дива радост от пораженията на противника, и именно тази дива радост вдъхновява нашите менестрели да създават своите най-велики песни за любовта и войната. Ние воините се обличаме за война, така както се гиздим за среща с любимата; искаме да сме пищни, слагаме си златните украшения, украсяваме гравираните със сребро шлемове, перчим се, хвалим се, а когато убийствените остриета ни доближат, се чувстваме така, сякаш във вените ни хуква кръвта на Боговете. Мъжът трябва да обича мира, но ако не може да се бие с цялото си сърце, няма да има мир.