Господарят на войната

Когато стигнахме до тясната част на долината, видяхме каруцарите тичешком да се връщат към нас. Те напуснаха Акве Сулис предния ден, но бавните им коли не бяха стигнали по-далече от мястото, където пътят завиваше на север, и сега на зазоряване те бяха изоставили седемте товара със скъпоценна храна.

— Сакси! — викна единият докато тичаше към нас. — Там има сакси!

— Глупак — изръмжах тихо аз и викнах на Исса да спре бягащите мъже. Бях дал на Гуинивиър да язди моя кон, но сега тя слезе и аз непохватно се метнах на седлото и пришпорих животното напред.

Пътят завиваше на север на по-малко от километър пред нас. Каруцарите бяха изоставили воловете и колите точно на завоя и аз подминах колоната, за да погледна нагоре по склона. В първия момент нищо не видях, после на билото зад няколко дървета се мярнаха конници. Бяха на около осемстотин метра и силуетите им ясно се очертаваха на фона на изсветляващото небе, но не можех да видя отличителните знаци по щитовете им. Реших, че са по-скоро брити, отколкото сакси, защото враговете ни не разчитаха много на конници.

Подкарах кобилата нагоре по склона. Конниците останаха неподвижни. Само ме наблюдаваха, но после, на билото, вдясно от мен, се появиха още мъже. Тези бяха копиеносци и над главите им стърчеше боен щандарт, който ми показа, че се бях излъгал.

На високия прът бе забит череп с нещо като дрипи под него и аз си спомних щандарта на Сердик с вълчия череп и окачената под него човешка кожа. Мъжете бяха сакси и ни препречваха пътя. Не се виждаха много воини — може би една дузина конници и петдесет-шейсет пешаци, но бяха заели възвишенията, пък и не можех да знам колко се криеха оттатък билото. Спрях кобилата и се вгледах в копиеносците и този път видях слънчева светлина да проблясва по широките остриета на брадвите, които мъжете носеха. Трябва да бяха сакси. Но откъде се бяха взели? Балин ми беше казал, че и Аел, и Сердик напредват по долината на Темза, значи тези хора вероятно бяха дошли от юг, но може би бяха от копиеносците на Сердик, които служеха при Ланселот. Не че имаше някакво значение кои бяха, единственото, което имаше значение беше, че препречваха пътя ни. Появиха се още врагове, целият хоризонт над билото се назъби от копията им.

Обърнах кобилата и видях Исса, който водеше най-опитните от моите копиеносци покрай волските коли, запречили завоя на пътя.

— Сакси! — викнах му аз. — Направете тук стена от щитове!

Исса се вгледа във войниците в далечината.

— Тук ли ще се бием с тях, господарю? — попита той.

— Не.

Не смеех да приема битка в такова лошо място. Щяха да ни принудят да се катерим нагоре по хълма и през цялото време щяхме да се тревожим за семействата, останали зад нас.

— Тогава какво? Към Глевум? — предположи Исса.

Поклатих глава. Пътят към Глевум бе задръстен от бегълци и ако бях на мястото на сакския военачалник, повече от всичко на света бих искал да преследвам по-малобройния си противник по такъв път. Нямаше да можем да вървим по-бързо от тях, защото щяха да ни пречат бегълците, а за тях щеше да е съвсем просто да си проправят път със сеч през тези паникьосани хора и да ни избият. Възможно бе, даже това беше по-вероятно, саксите изобщо да не ни преследват, а да се изкушат да разграбят града, но този риск аз не смеех да поема. Отново се вгледах към издълженото било — врагът ставаше още по-многоброен. Невъзможно бе да се преброят, но това явно не беше малък отряд. Моите хора правеха стена от щитове, но аз знаех, че тук няма да можем да се бием. Саксите бяха повече и заемаха възвишенията. Да се бием тук, означаваше да умрем.