Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
До падането на нощта успяхме да преброим врага срещу нас. В долината имаше около триста и шестдесет сакси и поне още осемдесет в земите на север. Тези копиеносци бяха достатъчни да ни държат на Минид Бадън, но вероятно не бяха достатъчно, за да ни нападнат. Всяка от трите плоски голи страни на върха беше дълга по триста крачки. Общата им дължина бе твърде голяма, за да може моята малка войска да ги защитава едновременно, но ако врагът се решеше на атака, щяхме да ги видим отдалече и щях да имам време да разположа копиеносците така че да посрещнем нападението им. Реших, че дори да ни атакуват едновременно от две или три страни, пак щях да мога да ги удържа, защото саксите трябваше да се катерят по много стръмен склон, а моите хора щяха да бъдат отпочинали и свежи. Но ако броят на враговете ни се увеличеше, те щяха да ни смажат. Молех се тези сакси да са просто силен отряд, изпратен да събира провизии, и като оберат де що храна намерят в Акве Сулис и речната долина да се върнат на север и да се присъединят към Аел и Сердик.
На следващото утро видяхме, че саксите са все още в долината, където димът от техните лагерни огньове се смесваше с утринната мъгла. Щом изтъня мъглата, видяхме, че саксите секат дървета, за да си правят колиби — очевидно доказателство, че възнамеряваха да останат тук. Моите хора сновяха по склоновете на хълма и режеха ниските храсти и брезови издънки, които можеха да прикрият промъкващи се врагове. Домъкнаха клоните и малките дръвчета до върха и ги натрупаха като допълнително бойно укрепление върху остатъците от земния вал, издигнат от древните хора. Бях пратил други петдесет човека по билото на хълма северно от котловината да нарежат дърва за огън. После разтоварихме храната от една волска каруца и довлякохме с нея дървата. Хората ми бяха отсекли и достатъчно стволове, от които направихме дълга дървена колиба, макар че, за разлика от покритите със слама или торф колиби на саксите, нашата представляваше по-скоро подобие на колиба от нестабилно подредени между четири каруци необработени дънери, грубо покрити с клони, но поне бе достатъчно голямо, за да подслони жените и децата.
Първата нощ бях изпратил двама копиеносци на север. И двамата бяха хитри дяволи от новобранците и аз заповядах на всеки от тях да се опита да стигне до Кориниум и да каже на Артур за положението, в което бяхме изпаднали. Съмнявах се, че той би могъл да ни помогне, но поне щеше да узнае какво се бе случило. Целия следващ ден бях на тръни, страхувах се да не видя двете момчета да тичат, завързани зад конете на сакски разузнавачи. Но те не се появиха. По-късно научих, че и двамата бяха успели да стигнат до Кориниум.
Саксите довършиха колибите си, а ние натрупахме още тръни и клонак върху ниските укрепления. Никой от враговете ни не се приближи до върха, нито пък ние слязохме надолу, за да ги предизвикваме. Разделих върха на части, и всяка част поверих на един отряд копиеносци. Моите седемдесет опитни бойци, най-добрите в малката ми войска, трябваше да охраняват ъгъла на укреплението, обърнат на юг срещу врага. Разделих новобранците на два отряда, по един на двата фланга на опитните воини. Защитата на северната страна на хълма поверих на дванадесетте Черни щита, подкрепени от опълчението и охраната на Каер Кадарн и Дурновария. Водач на Черните щитове бе един покрит с белези грубиян на име Найол, ветеран със стотина набези за зърно зад гърба си и с натежали от бойни пръстени ръце. Найол издигна на северната страна на укрепленията свой собствен импровизиран боен щандарт, който представляваше обелена брезова фиданка, забита в торфа, със завързано в горния край парче от черно наметало. В този измислен ирландски щандарт имаше нещо диво, дръзко и предизвикателно.
Все още не се бях отказал от надеждата да се измъкнем от този капан. Саксите може да си бяха направили колиби в речната долина, но възвишенията на север продължаваха да ме изкушават и на втория ден следобед пришпорих коня си, прекосих котловината, която се намираше срещу знамето на Найол и стигнах до отсрещното било. Отвъд хребета под бързо препускащите облаци се простираше огромно пусто поле. До мен се приближи Ийчърн, опитен воин, на когото бях поверил командването на един от новобранските отряди, изпратени а секат дърва. Той видя накъде гледам, досети се какво ми минава през ума и плю.