Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Засмях се вътрешно. Дон Хуан наистина изглеждаше комичен в пиратския си костюм. Зачудих се откъде е взел в тази пустош своя реквизит. Предположих, че е бил скрит зад скалата. Казах на себе си, че му липсва само една превръзка на окото и папагал на рамото, за да се превърне в типичен пират.
Дон Хуан изгледа всеки член от групата, обхождайки бавно с поглед всички отдясно наляво. После вдигна очи и се вторачи в тъмата зад нас. За момент остана в това положение, после заобиколи камъка и изчезна.
Не забелязах как ходи. Очевидно бе подгънал коляното си, за да представи човек с дървен крак; би трябвало да видя пожънатия крак, когато се обърна, за да заобиколи камъка, но бях тъй омагьосан от постъпката му, че не обърнах внимание на подробностите, В момента, когато дон Хуан зави зад камъка, пламъците загубиха силата си. Реших, че превъзходно е измерил времето; сигурно бе пресметнал колко дълго ще горят съчките, които бе добавил в огъня, и бе организирал появата си и излизането според тази преценка.
Промяната в силата на огъня беше много драматична за цялата група; нервна тръпка премина сред младежите. Когато пламъците намаляха, младежите едновременно се преместиха в седнало положение с кръстосани крака.
Очаквах, че дон Хуан ще излезе веднага иззад камъка и ще седне при нас, но той не го стори. Остана извън погледите ни. Зачаках нетърпеливо. Младежите седяха с безразличен израз на лицата си.
Не можех да разбера какво цели дон Хуан с всички тези измислици. След дълго чакане аз се извърнах към младежа от дясната ми страна и тихо го попитах дали някой от предметите, които дон Хуан бе използвал — смешната шапка и дългият фрак, — и фактът, че стои на дървен крак, за него имат някакво значение.
Младежът ме изгледа със странно празен израз. Изглеждаше смутен. Повторих въпроса си и другият млад мъж до него ме погледна внимателно, за да ме чуе.
Те се спогледаха, на вид съвсем объркани. Казах, че за мен шапката, кракът и фракът са го превърнали в пират.
Сега вече и четиримата ме бяха наобиколили. Те се кискаха тихичко и нервно потръпваха. Сякаш не намираха думи. Накрая проговори най-дръзкият от тях. Каза, че дои Хуан не носел нито шапка, нито фрак и със сигурност не е стоял на дървен крак, а че около главата си имал черен тюрбан или шал и смолисточерна туника, като на монах, която се спускала чак до земята.
— Не! — възкликна меко друг младеж. — Нямаше тюрбан.
— Имаше! — казаха другите.
Младежът, който бе проговорил пръв, ме изгледа напълно невярващо.
Казах им, че трябва съвсем внимателно и тихо да обсъдим онова, което се е случило, и че съм убеден, че самият дон Хуан иска да го сторим и затова ни е оставил сами.
Младежът, който седеше на края, вдясно от мен, каза, че дон Хуан бил целият в дрипи. Облечен бил с парцаливо пончо или някаква индианска дреха и едно съвсем скапано сомбреро. Държал кош, пълен с нещо си, но не беше сигурен с какво. Добави, че дон Хуан не бил облечен като просяк, а като човек, който се връща от безкрайно пътешествие, натоварен с непознати неща.
Младежът, който бе видял дон Хуан с черен тюрбан, заяви, че той не носел нищо в ръцете си и че косата му била дълга и буйна, като на някакъв дивак, току-що убил монах и взел дрехите му, но неспособен да скрие диващината си.
Младежът от лявата ми страна се закиска тихичко и започна да разсъждава върху цялата тази загадъчност. Каза, че дон Хуан бил облечен като важен господин, който току-що е слязъл от коня си. Имал кожени гамаши за езда, големи шпори, камшик, с който непрестанно шибал лявата си длан, шапка чихуахуа с конусовидно дъно и два 45-калибрени автоматични револвера. Каза, че дон Хуан представлявал същински портрет на заможен „фермер“.
Младежът на края, вляво от мен, се засмя стеснително и не посмя да разкаже какво бе видял. Подканих го, но останалите сякаш не проявяваха никакъв интерес. Той пък, изглежда, беше прекалено срамежлив да говори.
Огънят почти догаряше, когато дон Хуан излезе иззад камъка.
— По-добре да оставим младите да си вършат работата — ми каза той. — Кажи им довиждане.
Не ги погледна. Бавно се отдалечи, за да ме остави да си взема сбогом.
Младежите ме прегърнаха.
В огъня вече нямаше пламъци, но живите въглени изпускаха достатъчно отблясъци. Дон Хуан приличаше на тъмна сянка на няколко фута от нас, а младежите образуваха кръг от ясно очертани статични силуети. Имаха вид на смолисточерни статуи, изрязани на фона на тъмнината.
И тъкмо в този момент ме осени мисълта за цялото събитие. По гърба ми пролази ледена тръпка. Настигнах дон Хуан. Той ми каза с неочаквано напрегнат глас да не се обръщам да гледам младежите, защото приличали на кръг от сенки.