Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
Дописникът не грешеше. Явно беше, че корабокрушенецът е бил някога разумно същество, но самотата го беше превърнала в дивак или още по-лошо може би в истинска маймуна.
Джедеон Спилет го заговори. Той изглежда не го разбра, дори не го чу… И все пак, като се взря в очите му, на дописника се стори, че разумът не беше угаснал напълно в него.
Но пленникът не се бореше и не се опитваше да скъса въжетата си. Усмирен ли беше от присъствието на хората, на които някога е приличал? Не таеше ли в някое кътче на мозъка си бегъл спомен, който го възвръщаше пак към човешкия род? Свободен, щеше ли да се опита да избяга, или щеше да остане? Не се знаеше, но не направиха опит да узнаят. След като разгледа внимателно нещастника, Джедеон Спилет каза:
— Който и да е, какъвто и да е бил и каквото и да стане, наш дълг е да го приберем със себе си на остров Линкълн!
— Да! Да! — съгласи се Хърбърт. — И може да ни се удаде с малко повече грижи да възвърнем донякъде изгубения му разум!
— Душата не умира — заяви дописникът — и ще бъда истински доволен, ако успеем да изтръгнем това божие създание от подивяването, в което се намира!
Пенкроф клатеше недоверчиво глава.
— Трябва да опитаме все пак — заяви дописникът — и човешкият дълг ни повелява това.
И наистина човешкият и християнският дълг им повеляваше това. И тримата го разбраха и знаеха, че Сайръс Смит щеше да одобри постъпката им.
— Ще го оставим ли вързан? — запита морякът.
— Може да върви, ако му развържем краката — каза Хърбърт.
— Да опитаме — предложи Пенкроф.
Махнаха въжетата, с които бяха вързали краката на пленника, но ръцете му останаха здраво вързани. Той се изправи сам и сякаш нямаше никакво желание да бяха. Сухите му очи пронизаха с остър поглед тримата мъже, които вървяха край него, и нищо не показваше да си спомня, че е или поне че е бил някога като тях. Непрестанно си свиркаше, лицето му беше страшно, но не направи опит да се противи.
По предложение на дописника заведоха нещастника в неговия дом. Можеше вещите, които му принадлежаха, да му направят някакво впечатление! Една искра може би щеше да бъде достатъчна, за да разпали угасналата му мисъл, да съживи замрялата му душа!
Тогава на дописника му дойде на ум, че огънят можеше да му подейства и в миг един от ония светли пламъци, които привличат дори животните, лумна в огнището.
Пламъкът сякаш привлече в началото вниманието на нещастника. Но скоро той се отдръпна и бездушният му поглед угасна.
Ясно беше, че нямаше какво друго да се прави засега поне, оставаше само да го качат на борда на „Бонадвенчър“ — така и направиха и оставиха Пенкроф да го пази.
Хърбърт и Джедеон Спилет се върнаха на островчето, за да привършат работата си, и след няколко часа се появиха на брега със съдовете и оръжието, със семена от зеленчуковите растения, с малко дивеч и с четири прасета — две мъжки и две женски. Качиха всичко на кораба и „Бонадвенчър“ беше готов да дигне котва още на следния ден сутринта, щом започнеше приливът.
Настаниха пленника в каютата на носа и той си остана там тих и безмълвен, глух и ням едновременно.
Пенкроф му предложи храна, но той отблъсна печеното месо, което му поднесоха и което навярно не му харесваше. И наистина морякът му показа една от патиците, които Хърбърт беше убил, и той се нахвърли върху нея лакомо като звяр и я изяде.
— Мислите ли, че ще се опомни? — каза Пенкроф и поклати глава.
— Може би — отвърна дописникът. — Може грижите ни в края на краищата да му повлияят, нали самотата го е направила такъв, а отсега нататък той никога вече няма да бъде сам!
— Навярно клетият човечец е отдавна в такова състояние! — каза Хърбърт.
— Може би — отвърна Джедеон Спилет.
— На колко ли години трябва да е? — запита момъкът.
— Трудно е да се определи — отвърна дописникът. — Невъзможно е да се видят чертите му от гъстата брада, която покрива лицето му, но не е вече млад и предполагам, че трябва да е поне на петдесет години.
— Забелязахте ли, господин Спилет, колко са хлътнали очите му? — попита момъкът.
— Да, Хърбърт, но трябва да добавя, че те са по-човешки, отколкото може да се предположи по вида му.
— Е, ще видим — отвърна Пенкроф, — но съм любопитен да чуя какво ще каже господин Смит за нашия дивак. Тръгнахме да търсим човек, а се връщаме с чудовище! В края на краищата — кой каквото може!
На следния ден, 15 октомври, призори времето, както беше предвидил Пенкроф, се промени. Задуха северозападен вятър, благоприятен за връщането на „Бонадвенчър“. Но в същото време той се засили и щеше да затрудни пътуването.