Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
Б Р . Т А Н . Я
— Британия! — извика Пенкроф, когото дописникът беше повикал.
— Има много кораби с това име и не мога да ви кажа английски ли е бил тоя кораб, или американски!
— Няма значение, Пенкроф!
— Наистина няма значение — съгласи се морякът — и ние ще спасим останалия жив корабокрушенец, ако е още жив, от каквато народност и да е той! Но преди да продължим издирванията си, да се върнем на борда на „Бонадвенчър“!
Пенкроф някак се безпокоеше за кораба си. Ако островчето все пак беше населено и някой от жителите му беше завладял кораба… Но той вдигна рамене при това невероятно предположение.
Двадесет минути след като напуснаха къщата, Пенкроф и другарите му видяха пак източния бряг на острова и „Бонадвенчър“, който стоеше на котвата си, забита дълбоко в пясъка.
Пенкроф не можа да се сдържи и си отдъхна облекчен. В края на краищата тоя кораб му беше дете, а бащите имат право да се безпокоят за децата си често пъти повече, отколкото трябва.
— Ще си тръгнем утре призори — каза Пенкроф на двамата си другари, които към два часа следобед се излегнаха под сянката на китка борове, за да си поотдъхнат.
— Мисля, че можем да приберем с чиста съвест вещите на корабокрушенеца — добави Хърбърт.
— И аз мисля така — съгласи се Джедеон Спилет, — и това оръжие, и сечивата ще попълнят съоръженията ни в Гранитния дом. Ако не се лъжа, има доста сачми и барут.
— Да — отвърна Пенкроф, — и да не забравяме да уловим една-две двойки прасета, за да ги развъдим на остров Линкълн…
— И да си съберем семена — добави Хърбърт, — за да имаме всички зеленчуци от Стария и Новия свят.
— Да не губим време — повтори Пенкроф. — Ти, Хърбърт, иди и събери семена, защото ги познаваш по-добре от мене. В това време аз и господин Спилет ще отидем за прасета и макар че го няма Топ, надявам се, че все ще уловим някое и друго парче!
И Хърбърт тръгна по пътечката, която водеше към обработената част на островчето, а морякът и дописникът влязоха направо в гората.
Много прасета бягаха пред тях и тези особено пъргави животни изглежда не бяха склонни да се оставят да ги приближат. Все пак след половин час тичане ловците успяха да уловят две прасета, едно мъжко и едно женско, които се бяха заврели в гъст храсталак, когато се разнесоха викове на стотина крачки на север. Виковете бяха примесени със страшен рев, в който нямаше нищо човешко.
Пенкроф и Джедеон Спилет скочиха, а прасетата използваха случая и избягаха тъкмо когато морякът приготвяше въжета да ги вържат.
— Хърбърт! — каза дописникът.
— Тичайте! — извика Пенкроф.
И веднага морякът и Джедеон Спилет хукнаха с всички сили към мястото, откъдето идеха виковете.
И добре направиха, че избързаха, защото, като свиха по пътечката край една полянка, видяха момчето повалено на земята от някакво диво същество, някаква грамадна маймуна навярно, която щеше да го удуши.
Пенкроф и Джедеон Спилет се хвърлиха в миг върху чудовището, повалиха го, измъкнаха Хърбърт от лапите му и го притиснаха здраво о земята. Морякът имаше Херкулесова сила, дописникът също беше много здрав и макар че чудовището се съпротивляваше отчаяно, те го вързаха много здраво, така че да не може да мръдне.
— Ранен ли си, Хърбърт? — запита Джедеон Спилет.
— Не! Не!
— Ах! Само да те беше ранила тая маймуна!… — ревна Пенкроф.
— Но това не е маймуна! — прекъсна го Хърбърт.
Пенкроф и Джедеон Спилет се загледаха тогава в странното същество, което лежеше на земята.
И наистина то не беше никаква маймуна! Беше човек, да, човек! Но какъв човек! Дивак в най-страшния смисъл на думата и най-ужасното беше, че той, изглежда, бе подивял напълно!
Разчорлена коса, никога невчесвана брада, която стигаше до гърдите му, почти голо тяло с дрипа от одеяло на кръста, страшни очи, грамадни ръце, безмерно дълги нокти, съвсем тъмно като махагон лице, крака, твърди като рог — ето в какво състояние се намираше клетникът, който все пак трябваше да се нарече човек! Преселниците с пълно право можеха да се запитат в това тяло имаше ли още душа, или в него бе останала само дивата животинска природа!
— Уверен ли сте, че той е или е бил някога човек? — запита Пенкроф дописника.
— Уви! В това няма никакво съмнение — отвърна му той.
— С една дума, това е нашият корабокрушенец, нали? — обади се Хърбърт.
— Да — отвърна Джедеон Спилет, — но в тоя нещастник не е останало вече нищо човешко!