Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Опечените птици бяха крехки и имаха великолепен вкус. Запалените лиани изпущаха ароматичен пушек и ако не бяха пясъчните бълхи, които ни нападнаха, нашето пиршество би прелъстило всеки гастроном. Най-важното е, че след апетитните птици, водата от кактусите ни се стори същински еликсир. Опасностите, гладът и жаждата престанаха да ни смущават. Удоволствието на пълния стомах възвърна вярата ни. Нередовното хранене в продължение на девет месеца притъпяваше вкуса ни, защото не подбирахме какво ще поднесем на гладния стомах за храна. Налагаше се да понасяме всичко.
Въпреки че пред нас започваше отново непознат лес, той не ни изглеждаше по-недостъпен от зеления ад. Той ни застрашаваше засега само с преплетеността на дебелите лиани, с огънатите дървета от тежестта на разните паразити. Нашият камион стърчеше неподвижно сред тая растителност като окован. Лепкавият сок от лианите покри остриетата на мачетите и ги притъпи. От всяка направена от мачетите рязка върху дебелите лиани изтичаше бял сок, който се втвърдяваше като каучук. Каросерията на камиона се беше покрила с тоя сок на лианите и при всяко допиране до нея се залепвахме като мухи. Вече не знаехме на коя страна да се обърнем, за да не се залепим. Едва докоснали се до камиона или до лианите, ние просто се закачахме и оставахме там. Парчетата от висящите по телата ни дрипи се откъсваха, за да се освободим от лапите на каучуковата лиана.
След неколкочасова борба най-после се отскубнахме и се качихме с пълен газ и заден ход обратно на пясъчния бряг. Немислимо беше да се опитваме откъдето и да било да преминем дяволския лес.
— На подобна напаст попаднах преди няколко години в Бразилска Гвиана — каза Мартин Ларсензвей, — само че тогава бяхме много хора на мулета. Така се заплетохме в подобни каучукови лиани, че дори след като се освободихме от гората, два дни чистихме с ножица нещастните мулета. Тук тия лиани и насекоми ми направиха впечатление на нещо вече познато, но не ми дойде наум, че това са те, проклетите лиани на девствения каучуков лес. Тоя сок е каучукоподобен, но не може да се използува — разтопява се при ниска температура и е много леплив, като смола. Ако слънцето беше залязло, щяхме да останем в плен до утре. Чудесно се наредихме. Няма как, ще се нощува и тая нощ тук, до кактусите, и утре ще ударим на изток. Дано открием река Карони.
Иван Горилата и Игор Незнакомов, наведени над леглата си, се смееха с пълен глас. Ние с Мартин Ларсензвей изхвърляхме кълба дим от лулите си, обединени от неизмеримата мъка на носталгията, изострена от разказите на Иван Горилата. Какво му беше; хрумнало да разказва на английски за скритата река в Троянско, за пещерите около река Осъм и за гуляите, на Стратеша в Ловеч. Непроходимият лес почти ни затваряше в кръг и се сливаше на изток с някакви горски великани, които скриваха зад себе си всичко. Опасението засега оставаше само в грапавата прерия и малките птици за храна.
Палещото слънце беше размекнало каучуковия сок по камиона и ние на всяка минута се залепвахме в него. Обстановката в песъчливата прерия не се променяше. Ендеците и канавките зачестиха колкото отивахме по на изток. Появи се кал и вода. Към 4 часа следобед стигнахме до буренясала местност, блатна, с мангови дървета, които водеха на север. Там някъде свършваше и лепкавата кал.
Покрив от големи листа на апеапе криеше мангови дървета, натежали от плодове. Вече нямаше кал и вода. По сухата земя се търкаляха черупки от манговите плодове. По-навътре се виждаха увисналите гроздове на диви банани. Навлязохме в тоя спасителен лес и се настанихме между група мангови дървета. Отгоре ни покриваха листата на апеапе, които се спущаха като гирлянди от високите 15–20-метрови палми. До тях се извисяваха право нагоре някакви дървета, каквито не бяхме срещали — с прави дебели стъбла, около които като въжета се преплитаха млади стъбла, излизащи от същия корен. От тия гиганти също се спущаха гирляндите на апеапе. Гроздовете диви банани и манговите плодове задоволиха донякъде глада ни. Зад увисналите листа на апеапе съществуваше друг свят, който ние не виждахме, но чувахме, че се обажда. До нас достигаше от него тъпо ехо. Разпилените черупки от манговите плодове и проядените диви банани не бяха използувани от хора. Тук наблизо се спотайваха обитатели, които редовно се снабдяваха с растителна храна.
Да запалим огън беше невъзможно, защото много сухи листа и клони покриваха земята и лесно можехме да предизвикаме пожар. Затова запалихме два петромакса — единия вътре в камиона, а с другия Иван Горилата и Мартин Ларсензвей решиха да уловят игуаното, което се обаждаше наблизо. Заслепено от силната светлина, игуаното се опита да скокне от клона на едно бананово дърво, където вечеряше, и падна на земята. Преди да се окопити и измени цвета си, за да се скрие, Иван Горилата стъпи на опашката му. Отдавна не бяхме употребявали газовата печка. След като смъкнахме кожата на имитатора гущер, изпържихме с мазнините, които имахме, месото му и седнахме да вечеряме.