Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
До нея спря и настъпващата армия термити. Появиха се черните мравки от наказателната команда и започнаха да обикалят по брега. Те като еничари се разтичаха, след малко се смесиха с термитите и изчезнаха. Надушили бяха, че в тая рекичка има опасните червени рибки и не посмяха да рискуват.
Водата в радиатора беше завряла. Никъде не се виждаше следа от път. За да избегнем някоя изненада от страна на термитите и за да имаме редовно вода за мотора, свихме по левия бряг на реката с надежда да стигнем на сигурно място за нощуване. Прекалено уморени и гладни, ние все пак се радвахме, че сме спасени от най-жестоката и бавна смърт: да бъдем унищожени от термитите.
Легендата за тия интелигентни сиви, големи като хлебарки животинки е по-слаба от действителността. Вирнатите стотици хиляди челюсти и милионите малки крачка разкъсват, и изяждат всяка плът без остатък, освен твърдите оглозгани кокали.
Шумът, който произвеждат термитите, когато нападат, е подлудяващ. Той прилича на звука „шът, шът“, произвеждан, когато се къса по дължината хасе или американ. Това щъкане е достатъчно да уплаши и ягуара, да не говорим за човек вече с изтощени нерви. Няма средство, освен бягството, за спасение от термитите. Въпреки че все още бягахме, опасността от нападение съществуваше, защото царицата и войниците имаха крила.
Полюсите на компаса сочеха на север необятна прерия, която завършваше с някаква висока растителност. На запад същата растителност се сливаше с горите около реките Вентури, Гуавиар, Мета и Апуре и техните многобройни притоци. На изток пясъчният нанос, покрит с бодливи кактуси, вълнообразно очертаваше на много километри пуста местност, изгаряна от слънцето. Зад гърба ни останаха двете рекички и термитското гнездо.
Очертанията на тая неприветлива местност слизаха все по-ниско, колкото напредвахме по на изток. Пясъкът ставаше кален и влажен. Свършиха и кактусите. За да не загазим с тежкия камион в някое пресъхнало блато, свихме на север и се насочихме пак към кактусите. Те виреят само в безводни места. Трябваше да стигнем до чепатите кактуси, чиито изправени клони се виждаха далече — те съдържат прясна и много приятна вода за пиене.
Наклонът на местността свърши там, където бяха чепатите кактуси. Водата, която намерихме в отсечените клони, изтичаше на капки през вътрешните канали на кактусовата мека, приличаща на сюнгер тъкан. Подложихме устата си и течността се полепи по засъхналите ни устни. Влагата се стичаше по езика, утоляваше жаждата и ни разнежваше. Всеки от нас се беше подложил под един кактус, смучеше и с извърнати очи наблюдаваше как се превръща в блаженство изнуреното лице на другия. Високомерно обхванал с две ръце своя кактус, Иван Горилата се усмихваше, като че ли свири на саксофон. Прах покриваше лицето му, потта се стичаше и за да се освободи от нея, той несъзнателно я размаза — червената маска с две усмихнати очи ни развесели. Когато му подадохме огледалото да се види, Иван Горилата взе позата на американски естраден певец и се напъна да изпее арията на Палячи. Страданията от дългото жадуване бяха изтънили гърлените му струни и отнели мелодичността на гласа му. Разбрахме само, че спомена Палячи. Опита се да повтори същата ария Игор Незнакомов, но и той не можа. Студената вода на кактуса беше схванала гърлата им. Напразни бяха опитите да си възвърнем гласа. Всички страдахме от простудяване на гърлата. Трябваше да се подчиним на изтощението и умората. С понижено настроение промихме устата си с амониев хлорид и така избягнахме усложненията. Подобно нещастие ни се случваше за първи път. И други път сме пили студена вода по-уморени, без да е имало някакви последствия. Нещо имаше в кактусовата вода, изсмукано с влажния разтвор от земята, което беше атакувало гърлата ни.
Както и да е, нощта настъпи. Легнахме си гладни, защото нямаше вече какво да ядем, и се събудихме здрави. Игор Незнакомов пееше „Евгений Онегин“, Гърлото му бе оправено.
Под нас се спускаше същата песъчлива стръмнина и допираше до някакъв лес, от който изскачаха една след друга птици с лъскава синя перушина. Те се издигаха много високо и падаха като камъни със свити криле. Това ставаше само когато следващата птица настигаше първата. Интересно беше затварянето на крилата и спускането в почти една и съща посока. Какво значеше това? Над леса изпаренията като бяла мъгла се издигаха едновременно с малките птици. Тяхната игра продължаваше непрекъснато и се придружаваше при излитането с пеене, което секваше при падането. Дърветата на тоя чуден лес бяха преплетени от дебели лиани и други паразити, по които пъплеха много безкрили насекоми. Това ни обясни защо излитаха птиците и падаха като камъни право надолу. Безкрилите насекоми бяха излезли от леговищата си и птиците ги нападаха за храна. Използувахме случая и нападнахме птиците — да ни служат на нас за храна.