Добре пазени тайни
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Райна Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Добре пазени тайни». Краткое содержание книги:
Когато преодоля объркването си, започна да обмисля как може да стигне до Остин до десет часа сутринта на следващия ден. Вече беше тъмно. Ако тръгнеше веднага, трябваше да шофира цяла нощ и щеше да пристигне в Остин рано сутринта.
Ако изчака до сутринта, ще трябва да стане много рано и да кара доста бързо, за да успее да пристигне навреме. Не можеше да вземе каквото и да е решение.
Тогава й хрумна друга идея. Преди да я обмисли добре, набра един номер.
— Кабинетът на шерифа.
— Шериф Ламбърт, ако обичате.
— Няма го тук. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Не, благодаря. Трябва да говоря с него лично.
— Извинете, мадам, с госпожица Гейдър ли говоря?
— Да.
— Откъде се обаждате?
— От стаята в мотела. Защо?
— Защото Рийд тръгна към вас. Може би е вече там — човекът отсреща замълча за момент и попита. — Кажете, добре ли сте?
— Разбира се, че съм добре. Струва ми се, че чувам стъпките на шерифа. Благодаря ви.
Алекс постави слушалката и се доближи до прозореца. Точно в този момент Рийд слезе от колата и тръгна към вратата й.
Тя я отвори рязко и той политна, загубвайки равновесие.
— Моля ви, не я ритайте пак.
— Не бъдете толкова нелюбезна с мен — каза той е навъсен поглед. — Какво става, за Бога?
— Нищо.
— По дяволите! — посочи към телефона до леглото и още повече се разгневи. — Звъня от часове и ми дава все заето.
— Изключих го. Какво толкова важно има?
— Чух какво се е случило днес следобед между вас и Сара Джоу.
Раменете й се отпуснаха унило и тя въздъхна дълбоко. Почти беше забравила за това поради недоумението от съобщението на Грег.
Никога не й беше идвало наум да проверява датата на брачното свидетелство на родителите си. Не беше ставало въпрос. Като следовател добре знаеше, че дати, дори и на така наречените легитимни документи, могат лесно да бъдат фалшифицирани. По начина, по който реагираха всички на разкритието на Сара Джоу тя разбра, че беше вярно. Беше зачената незаконно.
— Трябваше да бъдете там, шерифе. Изиграх страхотен спектакъл. Щеше да ви бъде забавно.
Нейната несериозност подобри настроението му.
— Защо сте изключила телефона си?
— За да си почина. А вие какво си помислихте, че съм взела свръхдоза приспивателно, или че съм си прерязала вените?
— Може би.
— Тогава не ме познавате добре — каза тя ядосано. — Не се предавам толкова лесно. И не се срамувам от това, че родителите ми са били принудени да се оженят, защото майка ми е била бременна.
— Не съм казал, че трябва да се срамувате за това.
— Грешката е била тяхна. Аз нямам нищо общо с това, нали?
— Да.
— Така че престанете да мислите… О, по дяволите, не ме интересува какво мислите! — разтри слепоочията си. Беше ядосана повече на себе си, отколкото на него. Това, че го нападна така остро, показваше само колко е разстроена в действителност. — Имам нужда от вашата помощ, Рийд.
— В какъв смисъл?
— Можете ли да ме откарате до Остин?
Молбата й го изненада. Той се изправи до рамката на вратата, където се беше облегнал удобно, и повтори:
— Да ви закарам до Остин? Защо?
— Имам работа с Грег Харпър. Трябва да бъда там за едно заседание в десет часа утре сутринта.
Глава XXVII
Около час по-късно вече бяха във въздуха, поели курс на югоизток към столицата на щата. За петнадесетина минути Алекс успя да се приведе отново в приличен външен вид. Изми лицето си със студена вода, гримира се и среса косата си. Обу вълнен панталон и облече някакъв пуловер. Ако се наложеше да се преоблича за заседанието на следващия ден, щеше да вземе нещо от гардероба си вкъщи.
На път към летището в Пърсел Рийд спря, за да вземе няколко хамбургера, които беше поръчал предварително по телефона. Когато пристигнаха на летището, на пистата вече ги чакаше един самолет. Шерифът си разбираше от работата.
В далечината се виждаха само светлините на града. Алекс попита:
— Този самолет ваш ли е?
— Не. На предприятията „Минтън“, но Енгъс ми разреши да го използвам. Подайте ми един от онези хамбургери със сирене ако обичате.
Тя лакомо отхапа от своя сандвич — не беше яла нищо след сандвича у Сара Джоу и усещаше глад, особено сега, когато бяха във въздуха.
— Кога се научихте да летите?
Рийд измърмори под носа си:
— Бях на около осем.
— Осем!
— Задигнах един стар велосипед от сметището и го ремонтирах, за да мога да го карам. Всеки път, когато имах възможност, идвах на летището.