Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
— Благодаря ти. Ще ми свършат добра работа.
Триш оглежда тавите неодобрително.
— Ама… Саманта вече има цял куп тави — обяснява тя и грабва едната. — Има и престилки.
— Реших да рискувам — отвръща Айрис, а в очите й танцуват искрици.
— Заповядай, Саманта. — Мелиса ми подава подаръчен комплект от „Боди шоп“, който си спомням, че съм виждала в банята на Триш.
— Благодаря — отвръщам любезно аз. — Не трябваше.
— А, Мелиса — намесва се Триш и веднага забравя за тавата за хляб. — Престани да създаваш допълнителна работа на Саманта! Не може непрекъснато да тича след теб! Не можем да си позволим да я загубим.
Забелязвам шока по лицето на Мелиса. Тя е така побесняла, сякаш Триш й е ударила шамар.
— А това е от мен — бърза да се намеси Натаниъл. Подава ми малък подарък, увит в бяла хартия, и всички се обръщат, за да видят какво е.
Разопаковам пакетчето и от него изпада красива сребърна гривна. На нея има висулка: малка дървена лъжица. Отново избухвам в смях. Първо престилка с къдрички, а сега дървена лъжица.
— Напомня ми за първия път, когато те видях — обяснява Натаниъл и се усмихва.
— Фантастична е. — Прегръщам го и го целувам. — Много ти благодаря — прошепвам на ухото му аз.
Триш ни наблюдава зорко, докато се отдръпваме един от друг.
— Ясно с какво те е привлякла Саманта — казва тя на Натаниъл. — Умението й да готви, нали?
Еймън е на терасата. Слиза при нас на тревата и ми подава бутилка вино.
— Това е от мен — обяснява той. — Не е много…
— Чудесно! — възкликвам трогната аз. — Благодаря ти, Еймън.
— И исках да ти предложа, ако някога решиш да станеш сервитьорка…
— В пъба ли? — питам учудена аз, но той клати глава.
— На частни партита. В селото си имаме организация. Не може да се нарече истински бизнес, по-скоро от време на време изниква по някоя поръчка и предлагаме на приятелите си. Така изкарваме по малко допълнителни пари, нали знаеш как е.
Предлагаме на приятелите си. Усещам как в гърдите ми се разлива приятна топлина.
— С удоволствие — усмихвам му се аз. — Благодаря ти, че си се сетил за мен.
Еймън се усмихва.
— А като минеш в пъба, с удоволствие ще те почерпя.
— Ами… ъъъ… — Поглеждам към Триш. — Може би по-късно.
— Върви! — подканва ме тя и махва с ръка. — Забавлявай се! Изобщо не мисли за работата! Ще сложа чашите в кухнята — уточнява тя. — Ти ще ги оправиш утре.
— Благодаря, госпожо Гайгър. — Насилвам се да остана сериозна. — Много сте… мила.
— И аз трябва да вървя. — Айрис става. — Лека нощ и благодаря.
— Има ли начин да те изкушим да дойдеш в кръчмата, Айрис? — пита Еймън.
— Няма да е тази вечер — усмихва се тя и лицето й заблестява от мигащите светлини на дървото. — Лека нощ, Саманта. Лека нощ, Натаниъл.
— Лека нощ, мамо.
— Лека нощ, Еймън.
— Лека нощ, Айрис.
— Лека нощ, дядо — казвам аз.
Думите излизат от устата ми, преди да успея да се спра. Стоя като замръзнала, цялата изчервена от притеснение, с надеждата никой да не забележи. Ето че Натаниъл бавно се завърта към мен. Личи, че се забавлява. Тоя, разбира се, е чул.
— Лека нощ, Мери Елън — извива вежди той.
— Лека нощ, Джон Бой — отвръщам небрежно аз.
— Аз приличам повече на Джон Бой.
— Хм. — Оглеждам го внимателно. — Добре, ти ще бъдеш Джон Бой.
Като малка много си падах по Джон Бой. Не че ще му кажа на Натаниъл.
— Хайде. — Натаниъл ми подава ръка. — Да вървим в кръчмата на Айк.
— Айк имаше магазин — извивам очи аз. — Какво знаеш ти!
Когато тръгваме към къщата, минаваме покрай Мелиса и Еди, седнали на терасата, отрупана с документи и брошури.
— Толкова е трудно — жалва се Мелиса. — Та това е решение, което ще окаже влияние върху целия ми живот. Как да разбера кое е правилното?
— Господин Гайгър — прекъсвам я аз, изпълнена с неудобство. — Исках само да ви благодаря за тази вечер. Беше наистина невероятно.
— Беше весело! — отвръща Еди.
— Приятно прекарване — намесва се Мелиса и въздиша дълбоко. — Мен ме чака работа.
— Струва си да се потрудиш, мила. — Еди я гали по ръката, за да й даде кураж. — Когато те приемат в… — Той посяга към една от брошурите и се взира в името. — „Картър Спинк“…
В първия момент не мога да помръдна.
Значи Мелиса кандидатства за работа в „Картър Спинк“?
— Това… — Старая се гласът ми да звучи естествено. — Това ли е името на фирмата, за която кандидатстваш?
— Още не знам — поглежда ме нацупена Мелиса. — Те са най-добрите. Само че конкуренцията е убийствена. Почти не приемат нови хора.