Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
— Не й се оставяй. — Натаниъл се приближава, прегръща ме и ме целува. — Не си струва.
— Знам. — Оставям кафето и се сгушвам до него с усмивка. Веднага се отпускам. — Ммм. Липсваше ми.
Той прокарва ръка по гърба ми и аз усещам тръпка на удоволствие. Снощи бях с него в кръчмата и се прибрах тайничко в дома на семейство Гайгър чак в шест сутринта. Нещо ми подсказва, че това ще ми стане навик.
— И ти ми липсваше. — Той перва леко носа ми и ме поглежда любопитно. — Между другото, Саманта. Не си мисли, че не знам.
Застивам в прегръдката му.
— Какво? — питам небрежно аз.
— Знам, че си имаш тайни. — Той ме поглежда. — Само че една вече ти се изплъзна. Нищо не можеш да направиш по въпроса.
Изплъзнала ли се е? Какви ги говори?
— Какво искаш да кажеш, Натаниъл? — Старая се да говоря спокойно, но усещам, че всичко в мен тръпне от страх.
— Хайде, стига. — Той май се забавлява. — Знаеш за какво говоря. Можеш да се правиш на невежа, Саманта, но всичко е ясно. Ние знаем.
— Какво знаете? — питам удивена аз. Натаниъл клати глава и ми се струва, че всеки момент ще избухне в смях.
— Ще ти помогна малко. Утре. — Целува ме отново и се отправя към вратата.
Нямам представа за какво ми говори. Утре ли? Това пък какво трябва да означава?
По обяд на следващия ден така и не съм разбрала. Сигурно защото не ми остана нито една свободна секунда, за да седна и да помисля. Може би защото се наложи да търча след Мелиса през всичкото време.
Направих й поне петдесет чаши кафе, а повечето пъти тя дори не си направи труд да го изпие. Занесох й студена вода. Приготвях й сандвичи. Изпрах всички мръсни дрехи, натъпкани в куфара й. Изгладих една от белите й блузи, защото искала да я облече довечера. Всеки път, когато се опитвах да се захвана с обичайната си работа, Мелиса ме призоваваше с крясък.
Междувременно Триш стъпва на пръсти, все едно че самият Т. С. Елиът твори последния си грандиозен епос в градината. Докато бърша праха в хола, тя не откъсва очи от масата на поляната, където се е настанила Мелиса.
— Тя работи толкова упорито. — Триш поема дълбоко въздух и дръпва от цигарата си. — Невероятно интелигентно момиче е нашата Мелиса.
— Ммм — муча аз, защото нямам никакво желание за разговори.
— Да ти кажа, Саманта, не е никак лесно да влезеш да следваш право. Особено ако искаш да попаднеш в най-добрия университет! — Тя ме поглежда многозначително. — На Мелиса й се с наложило да се пребори със стотици други кандидати, за да влезе!
— Страхотно. — Забърсвам бързо телевизора. — Наистина е супер.
А тя дори не учи в най-добрия университет. Това между другото.
— Колко време ще остане? — питам аз и се надявам да не издам нетърпението си.
— Зависи. — Триш издухва облак дим. — Изпитите й са след няколко седмици, а аз й казах, че може да остане колкото пожелае!
Няколко седмици ли? Още не е минал и един ден, а тя вече ме побърква.
Прекарах следобеда в кухнята и се престорих, че започвам да оглушавам. Когато Мелиса ме вика, включвам или миксера, или радиото, или започвам да дрънча с тенджери и тигани. Ако иска нещо, да ме намери сама.
Най-сетне тя се появява на вратата на кухнята, цялата поруменяла от злоба.
— Саманта, виках те!
— Така ли? — вдигам невинно поглед от маслото, което топя, за да направя хляб. — Не съм чула.
— Трябва ми звънец или нещо такова. — Тя едва сдържа нетърпението си. — Така не може да продължава. Не мога да си прекъсвам работата.
— Какво ще желаете?
— Каната за вода е празна. Освен това искам да похапна нещо. Трябва да поддържам нивото на енергията си.
— Трябваше да донесете каната — подхвърлям спокойно аз. — Защо не си направите нещо за ядене?
— Нямам никакво време да се занимавам с такива неща, разбра ли? — сопва се Мелиса. — В момента съм подложена на огромно напрежение. Чака ме толкова работа. Изпитите наближават… ама ти нямаш никаква представа какъв е животът ми.
Поглеждам я, без да кажа и дума, поемам дълбоко дъх и се опитвам да се овладея.
— Ще ви донеса сандвич — примирявам се най-сетне аз.
— Много ти благодаря — отвръща саркастично тя, след това застава със скръстени ръце, все едно, че чака нещо.
— Какво има? — питам аз.
— Хайде. — Тя вирва брадичка. — Направи реверанс.
Какво? Тая шегува ли се?
— Няма да правя реверанс пред вас! — За малко да се изсмея.
— Правиш реверанс пред леля. И пред чичо.
— Те са ми работодатели — отвръщам през зъби аз. — Различно е. — Ако искате ми вярвайте, но ако можех да върна часовника назад, нямаше да има никакви реверанси.
— Аз живея в тази къща. — Тя отмята коса назад. — Значи и аз съм ти работодател. Длъжна си да проявяваш уважение и към мен.