Повелителката на метлата

Не мога да се позная. Загоряла съм, защото около обяд се излежавам на слънце. Краищата на косата ми са изсветлели. Бузите ми са се налели, станали са румени. Ръцете ми са по-силни, мускулите изпъкват, защото лъскам и търкам къщата, меся хляб и разнасям напред-назад тежките тигани и тенджери.

Лятото е в разгара си и всеки ден ми се струва по-горещ от предишния. Всяка сутрин преди закуска Натаниъл ме изпраща през селото до къщата на семейство Гайгър и дори по това време въздухът е топъл и приятен. Животът тук ми се струва бавен и наистина чудесен. Нищо друго няма значение. Всички са в празнично настроение освен Триш, която е трескаво напрегната. В края на седмицата организира благотворителен обяд, защото е прочела в едно списание, че така постъпвали дамите от висшето общество. Покрай цялата шумотевица човек би си помислил, че се е захванала с кралската сватба.

Оправям пръснатите по масата бумаги на Мелиса, когато забелязвам брошурата на „Картър Спинк“ да се подава от една папка. Не мога да устоя, изваждам я и разлиствам познатите страници. Ето ги стълбите, по които се качвах всеки ден в продължение на седем години. Ето го и Гай, все така красив. Тази не беше ли Сара от отдел „Сливания“, която също се бореше за партньор. Така и не разбрах дали е получила мястото.

— Какво правиш? — Мелиса е влязла в кухнята, а аз дори не съм я чула. Наблюдава ме подозрително. — Това е мое.

Не може да бъде. Тя какво си въобразява, че ще й открадна брошурата ли?

— Просто ви подреждах нещата — отвръщам миролюбиво аз и оставям брошурата. — Масата ми трябва.

— Така ли? Благодаря. — Тя потрива лице. Напоследък ми се струва доста измъчена. Под очите й има сенки и блясъкът в косата й е изчезнал.

— Много упорито работите. — Опитвам се да бъда мила с нея.

— Да, така е. — Тя вирва брадичка. — Струва си. Отначало те скапват от работа, но след като станеш по-опитен, нещата се успокояват.

Поглеждам умореното й арогантно лице. Дори да можех да й кажа онова, което ми е известно, тя нямаше да ми повярва.

— А-ха — отвръщам след секунда аз. — Сигурна съм, че сте права. — Отново поглеждам брошурата на „Картър Спинк“. Отворена е на страница със снимката на Арнолд. Той е с ярка вратовръзка на точки и кърпичка от същата коприна в джоба, подкупващо усмихнат на целия свят. Само като го погледна, и на мен ми идва да се усмихна.

— Значи ще кандидатствате за работа в тази фирма? — питам небрежно аз.

— Ами да. Те са най-добрите. — Мелиса вади диетична кола от хладилника. — Този щеше да ме интервюира. — Тя посочва с брадичка снимката на Арнолд. — Само че напуска.

Трепвам от изненада. Арнолд напуска „Картър Спинк“?

— Сигурна ли сте? — питам аз, преди да успея да се спра.

— Да. — Мелиса ме поглежда учудена. — На теб пък какво ти става?