Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
В първите няколко секунди оставам, впила очи в екрана, и не мога да повярвам, финансовият директор на „Глейзърбрукс“ също ли се казва Ханфорд Джоунс? Те да не би да са роднини? Чувствам се като частен детектив, докато влизам във „Стари приятели“ и след две минути отговорът е ясен. Двамата са братя.
Като зашеметена съм. Доста интересна връзка. Значи господинът е финансов директор на „Глейзърбрукс“, която фалира и завлече Трета обединена банка с 50 милиона лири. Той е директор на „БЛК холдинг“ със заем от 50 милиона, дадени преди три дни. А пък Арнолд представлява Трета обединена банка. Те са свързани; роднини са. Най-странното е, че съм убедена, че никой друг не подозира.
Арнолд никога не е споменавал този факт. Никой в „Картър Спинк“ не го е споменавал. Не е ставало въпрос в нито един от докладите по тази сделка. Арнолд нарочно си е мълчал.
Потривам очи и се опитвам да събера разпокъсаните си мисли. Това не е ли конфликт на интереси? Не е ли трябвало той да няма никакъв достъп до информация по сделката? Защо му е на Арнолд да пази толкова важна тайна? Освен ако…
Не!
Не е възможно. Просто не е възможно…
Той не би…
Отварям очи, усещам, че ми се вие свят, сякаш ненадейно съм се гмурнала в дълбоки води. Умът ми трескаво работи, прехвърля различни възможности и ги отхвърля, защото не съм в състояние да повярвам.
Да не би Арнолд да е открил нещо? Да не би да крие нещо?
Затова ли напуска?
Изправям се и прокарвам пръсти през косата си. Добре, нека просто… престани веднага. Става въпрос за Арнолд. Да, за Арнолд. Превръщам се в напълно побъркана теоретичка на разни конспирации. Още малко и ще изпиша за търсене „Извънземни, Розуел, живеят сред нас“.
Обзета от решителност, вадя мобилния. Ще позвъня на Арнолд. Ще му пожелая успех в бъдеще. Така поне ще се отърва от всички абсурдни идеи, които ми се въртят в главата.
След шест прекъснати опита най-сетне събирам сили да набера целия номер и чакам някой да се обади. От самата мисъл да говоря с някой в „Картър Спинк“ — най-вече със самия Арнолд — ми прилошава. Отново прекъсвам, преди да вдигнат, и скривам телефона, сякаш ми се е разминало на косъм.
Най-сетне се стягам, набирам отново и изчаквам. Така и няма да разбера, ако не го направя. Мога да поговоря с Арнолд. Мога да изправя гордо глава.
След три позвънявания се обажда Лара.
— Кабинетът на Арнолд Савил.
Веднага си я представям как седи на бюрото от светло дърво, облечена в неизменното винено сако, и пише нещо. Имам чувството, че съм на хиляди километри.
— Здравей, Лара — започвам аз. — Обажда се… Саманта. Саманта Суитинг.
— Саманта? — Лара е слисана. — Леле боже! Как си? Какво правиш?
— Добре съм. Много добре, благодаря. — Стомахът ми се е свил на топка от нерви. — Обаждам се, защото разбрах, че Арнолд напуска? Истина ли е?
— Истина е! — съобщава ми тя, доволна, че може да сподели клюката. — Направо не можах да повярвам, когато каза. Очевидно Кетърман го е завел на обяд и се е опитал да го накара да остане, но той бил категоричен. И още нещо, ще се мести да живее на Бахамските острови.
— На Бахамските острови ли? — питам удивена аз.
— Купил си е къща там! Стори ми се направо великолепна. В петък ще има прощално парти — продължава Лара. — Аз ще се местя при Дерек Грийн, помниш ли го? Партньора по данъчно облагане. Много приятен човек, въпреки че е доста избухлив понякога…
— Браво… — прекъсвам я аз и си спомням, че тя е в състояние да клюкарства часове наред без дори да си поеме дъх. — Лара, исках да пожелая на Арнолд всичко най-хубаво. Би ли ме свързала с него?
— Ами? — Лара е искрено изненадана. — Та това е невероятно… благородно от твоя страна, Саманта. След всичко, което се случи.
— Нали знаеш — отвръщам притеснено аз. — Арнолд не беше виновен. Той направи каквото можа.
Следва непонятно мълчание.
— Да — отвръща след малко Лара. — Добре. Ще те свържа.
След малко познатият глас на Арнолд прогърмява по линията.
— Саманта, мило момиче! Наистина ли си ти?
— Да… наистина съм аз. — Усмихвам се. — Все още не съм изчезнала от лицето на земята.
— Надявам се, надявам се! Добре си, нали?
— Да… добре съм — отвръщам аз, обзета от чувство на неловкост. — Благодаря. Останах силно изненадана, когато разбрах, че се пенсионираш.
— Не съм мазохист! — избухва в смях той. — Трийсет и три години изкарах в този нажежен до червено ад. Това е повече от достатъчно.
Веселият му глас ми вдъхва кураж. Сигурно съм се побъркала. Не е възможно Арнолд да е намесен в нещо незаконно. Не е възможно да крие каквото и да е. Та това е Арнолд.