Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
Имам желание да й шибна един шамар. Ако ми беше подчинена в „Картър Спинк“, щях да я… размажа.
— Добре. — Оставям ножа. — Ще отида да попитам госпожа Гайгър. — Преди да успее да ми отговори, аз изфучавам от кухнята. Това няма да го бъде. Ако Триш застане на нейна страна, край. Напускам.
Триш не се мярка никъде, затова се отправям на втория етаж. Сърцето ми ще се пръсне. Заставам пред вратата на спалнята и чукам.
— Госпожо Гайгър? Искам да поговоря с вас.
След малко Триш отваря вратата едва-едва и наднича леко разрошена.
— Какво има, Саманта?
— Положението в момента не ми харесва — заявявам аз като се старая да говоря спокойно и любезно. — Бих искала да го обсъдим.
— Какво положение? — мръщи се тя.
— С Мелиса. И… и непрекъснатите й изисквания. Тя не ме оставя да си свърша задълженията. Поддръжката на дома ще бъде напълно изоставена, ако трябва да се занимавам с нея.
Триш май не е чула и дума от казаното.
— Виж, Саманта… не сега. — Тя ми махва разсеяно с ръка. — Ще поговорим по-късно.
Чувам Еди да ломоти нещо. Браво. Сигурно двамата правеха секс. Предполагам, че предпочита да се върне към позата си.
— Добре. — Опитвам се да прикрия разочарованието си. — Значи да продължавам както досега, така ли?
— Чакай. — Триш неочаквано ме забелязва. — Саманта, след половин час съм поканила едни приятелки да пият шампанско на терасата. Моля те, облечи си нещо друго, да не е униформата. — Тя поглежда синята престилка с нескрито неудоволствие. — Това не е най-хубавата ти дреха.
„Мама ти стара, нали ти си я избрала!“ — иска ми се да й напомня. Вместо това правя реверанс, обръщам се и побесняла влизам в стаята си.
Проклетата Триш. Проклетата Мелиса. Ако още чака сандвича си, има дълго да чака.
Затварям вратата, тръшвам се на леглото и поглеждам ръцете си, почервенели от деликатните дрехи на Мелиса.
Какво правя тук?
Усещам как ме завладява разочарование. Може би просто съм наивна, но искрено си мислех, че Триш и Еди ме уважават. Не просто като тяхна икономка, а и като човек. Само че съдейки по начина, по който Триш се държа току-що… очевидно е, че за тях не съм нищо повече от „персонал“. Трябва да се примиря, че съм една полезна придобивка, много малко повече от прахосмукачката. Идва ми да си събера багажа и да си замина.
И ето че си представям как слизам по стълбите, как отварям вратата и крясвам към Мелиса: „И между другото, аз също имам диплома по право, да не говорим, че моята е от по-престижен университет.“
Не, това е дребнаво. Още по-зле. Жалка работа.
Тръшвам се на леглото и разтривам слепоочията си. Сърцето ми започва да се успокоява и аз се овладявам.
Сама си избрах тази работа. Никой не ме е принуждавал. Може и да не беше най-разумната ми постъпка, може би дори да не остана тук завинаги. От мен зависи да се възползвам максимално от положението, докато съм тук. И отново от мен зависи да се държа като професионалистка.
Или поне… трябва да се държа професионално, доколкото ми е възможно, тъй като все още нямам представа каква е онази тава за саварини. Най-сетне призовавам силите си и се надигам от леглото. Свалям униформата, обличам рокля и се сресвам. Дори си слагам червило, за да добия по-приличен вид. След това посягам към мобилния и пускам есемес на Натаниъл.
Здрасти! Къде си? Сам.
Чакам, но отговор така и не идва. И ето че се сещам, че не съм го виждала целия следобед. Все още нямам представа за какво намекваше вчера. Една от тайните ми била излязла наяве! Каква ли е тази тайна? Срещам погледа си в огледалото и усещам как старото безпокойство започва да се връща. Не е възможно…
Искам да кажа, че той не може…
Не. Няма начин. Невъзможно. Трябва да има някакво обяснение. Винаги има обяснение.
Къщата е притихнала, докато слизам по стълбите. Нямам представа по кое време ще пристигнат приятелките на Триш, но засега от тях няма и следа. Поне ще ми остане време да сготвя. Може дори да успея да обеля зеленчуците.
Забързала съм се към кухнята, когато Натаниъл се показва на вратата. Той пък какво прави тук?
— Ето те и теб. — Прегръща ме, целува ме и ме дръпва към стълбите, а аз за пръв път откривам, че отдолу има достатъчно място, където да се скрием. — Ммм, колко ми липсваше.
— Натаниъл… — опитвам се да го отблъсна аз, но той ме притиска още по-силно. След няколко опита успявам да се измъкна от ръцете му.
— Натаниъл, трябва да сготвя. И без това съм изостанала с времето, а и трябва да сервирам напитките на някакви гости…
— Чакай. — Натаниъл ме дръпва и поглежда часовника си. — Още една минута. След това отиваме.