Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
Следват три месеца глад и несигурност за младия безработен, които обаче не могат да сломят духа му. Принуден е да започне отново отначало, като приема една мръсна и тежка работа в „Хъдзън Мотър Кар“, но скоро му се отдава възможност да стане главен инспектор в компанията „Максуел“ в Таритаун, Ню Йорк.
Келър печели по 200 долара, когато „Дженерал Мотърс“ му предлага работа в Детройт за 150 долара месечно. През 1912 г. „Дженерал Мотърс“ се е превърнала в мощна организация и Келър отново предпочита без колебание по-ниско платена длъжност. Изборът му е правилен, защото той израства в компанията и до 1926 г. заема няколко висши управленски длъжности. Тогава напуска и започва работа при Уолтър Крайслер.
Дори като ръководител на голяма автомобилна компания, Келър продължава да среща трудности заради името си. Той с удоволствие разправя случая, когато подал молба да бъде приет в един от най-изисканите детройтски клубове. Въпреки високото му положение приемането се забавило и името му стояло няколко години в списъка на чакащите. Веднъж съвсем случайно попаднал в една баня заедно с няколко от членовете на комисията за приемане в клуба. Те огледали внимателно голия Келър и още на следващия ден го поканили да се присъедини към тях.
И като президент на „Крайслер“ той продължаваше да поддържа всекидневна връзка с механиците в завода. „Те знаят много добре, че мога да работя на всяка от проклетите им машини“ — казваше той гордо. И бе напълно прав. Веднъж в един от заводите се повредил някакъв компресор и Келър прекъснал деловия си обяд с петима от шефовете на компанията. „Я елате с мен — казал той, — искам да видя тази работа!“ Фабриката се намирала на час и половина път от ресторанта. Келър огледал компресора, поискал чук и ключове от механиците, разглобил машината и внимателно проверил всички части. Механиците не виждали никаква повреда. „Дайте ми една голяма пила“ — казал Келър. След половин час машината била сглобена. „Пускайте!“ — заповядал той. Странните вибрации били изчезнали. „Сега да идем да си довършим обяда“ — казал делово Келър.
Колкото и добър механик да беше, Кей. Ти. Келър не разбираше нищо от никелиране на газодифузьори. Но той имаше голямо доверие на лабораторията по електрогалванизиране на „Крайслер“ и на нейния директор доктор Карл Хойснер. След като прие поръчката на отдел „Манхатън“, Келър нареди на вицепрезидента, натоварен с инженерните проучвания Фред Зедър да направи всичко възможно за решаване на проблема. След няколко дни доктор Хойснер пристигна в управлението на „Крайслер“ и поиска да се срещне с Келър. Хойснер беше кръглолик и набит 50-годишен мъж от германски произход, с рошава коса и приятна усмивка. За мнозина той беше най-добрият специалист по електрогалванизиране в САЩ. Въпреки пълната липса на толерантност и резките му реакции при всяка грешка на сътрудниците му, в лабораторията, която ръководеше, много го обичаха.
— Мистър Зедър ме помоли да ви кажа, че по негово мнение компанията здраво се е накиснала, сър — започна Хойснер направо. — Аз поразчепках проблема. Завчера ходих и в Колумбийския университет да видя какво правят там. — Хойснер замълча за миг, после добави: — Мистър Келър, не вярвам, че ще можем да осъществим никелово покритие, което да издържи на урановия хексафлуорид.
На Келър му стана много неприятно в първия момент, но после се сети, че Хойснер току-що бе получил докторска степен и всички в „Крайслер“ го поздравяваха за това.
— Докторе — каза той, подчертавайки обръщението, — знам, че съм се накиснал. Но нека да ви кажа защо го направих. Само защото много разчитам на вас. Вие сте единственият човек, който може да се справи с тази задача. Не бихте ли опитали?
Хойснер се изчерви. Той беше много поласкан от доверието на президента — почувства се като че ли съдбата на проекта „Манхатън“ е в ръцете му. Като всеки учен, и Хойснер тайно мечтаеше някой ден да открие нов и непознат метод.
— Ще опитам — каза той след кратка пауза, — но това ще струва много пари — и то само за един опит. Няма никаква гаранция…
— Добре, докторе, колко искате? — попита направо Келър.
— Може би 45 хиляди долара.
— Предоставям ви 75 хиляди.
Хойснер се затвори в лабораторията за няколко дни и започна трескави експерименти. В пресовия отдел под един голям подемен кран оградиха малка площадка. Докараха един огромен резервоар и го свързаха с големия генератор, който се използваше при производството на валове. Хойснер започна истински изпитания на своя метод за нанасяне на никелово покритие. Само след няколко седмици съобщи, че методът е успешен. Разбира се, в Детройт той не разполагаше с уранов хексафлуорид, за да изпита устойчивостта на покритието, но беше убеден, че получената повърхност е съвършена и лишена от пори. Учените от Колумбийския университет бяха скептични, но се съгласиха да изпитат пробите на Хойснер в своята газова камера.