Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Хладен ветрец донесе миризмата на дъжд, въпреки че звездите блестяха смайващо ярки. Мъжът си беше свалил плаща и го бе сгънал в малката си кожена торба, метната през рамо. Само простият къс меч, окачен на бедрото му, издаваше, че е войник, но войник без служба.
Беше се освободил от задълженията си и сега, докато крачеше към водата, дългите години войнишка служба сякаш се смъкнаха от душата му като змийска кожа. Ярки бяха спомените от детството му на тези кейове, към които винаги се връщаше, привлечен от странните кораби, които се поклащаха закотвени, като уморени и обветрени герои, завърнали се от някаква война със стихиите. В онези дни бе нещо обичайно да се видят галерите на Свободните пирати, лениво полюшващи се сред залива, бляскави и натежали от плячка. Идваха от такива загадъчни пристани, като Филман Оррас, Форт и половина, Разказа на мъртвеца и Изгнание; имена, от които кънтеше на приключения в ушите на едно хлапе, което никога не беше виждало родния си град извън стените му.
Щом стигна до каменния кей, мъжът забави хода си. Годините между него и онова хлапе се нижеха през ума му, обсебени от все по-мрачни спомени за битки. Затърсеше ли сред многото кръстопътища, през които бе преминал в миналото, виждаше гръмоносни небеса, изпепелени и разкъсвани от вятъра земи. Силите на възрастта и опита вече ги отсяваха и какъвто и избор да беше правил през всичките тези години, той му се струваше обречен и почти отчаян.
„Нима само младите познават отчаянието?“ — зачуди се той, след като седна на каменния ръб на кея. Пред него се плискаха черните вълни на залива. На двайсет стъпки по-надолу се простираше загърнатият в сумрак каменист бряг; тук-там парчета строшено стъкло проблясваха и му намигаха като звезди.
Мъжът извърна лице надясно. Погледът му бавно пое по склона и се изкачи до билото, където се издигаше тромавото туловище на палата „Величие“. „Никога не прекалявай.“ Простичък житейски урок, който бе научил отдавна, на горящата палуба на един кораб, който потъваше, докато се оттегляше от стръмните укрепления на град Разбитата челюст. Да, именно високомерието според книжниците беше погубило Свободните пирати.
Никога не прекалявай. Очите му се задържаха на палатата „Величие“. Комендантският час, наложен след убийството на съветника Лим, все още беше в сила. Съветът вреше и кипеше, заделяше повече ценни часове за спекулации и клюки около това убийство, отколкото за държавни дела. Търбан Орр, чиято победа в гласуването бе изтръгната от ръцете му в последния момент, беше хвърлил копоите си по всяка диря, за да издири шпионите, за които бе убеден, че са проникнали в гнездото му. Съветникът не беше глупак.
Ято сиви гларуси се понесе към езерото и се разпищя в мразовития нощен въздух.
Късно беше да се тревожи, че е стигнал твърде далече. Още в, деня, в който агентът на Змиорката бе дошъл при него, бъдещето му беше предопределено. Някой щеше да го нарече измяна. И може би всъщност наистина беше измяна. Кой можеше да каже какво се върти в ума на Змиорката? Дори главният му агент — свръзката с него — твърдеше, че е в неведение за плановете на господаря си.
Мислите му се върнаха към Търбан Орр. Беше се включил в игра срещу прозорлив и хитър човек, човек с много власт. Единствената му защита срещу Орр беше анонимността. Но тя нямаше да издържи дълго.
Седеше на кея и чакаше агента на Змиорката. Щеше да връчи в ръцете му съобщение. Какво щеше да се промени с предаването на това писмо? Редно ли беше да потърси помощ, излагайки на опасност крехката си анонимност — онази самота, която му вдъхваше толкова сила, която втвърдяваше решимостта му? И все пак, да устои срещу ума на Търбан Орр… не, не би могъл да се справи сам.
Бръкна под кожения си елек и извади свитъка. Намираше се на кръстопът, това поне го разбираше. В отговор на зле премерения си страх беше изписал на този свитък молба за помощ.
Щеше да е толкова лесно — да вдигне ръце и да се предаде. Погледна крехкия пергамент, усети нищожното му тегло, леко намазнената му повърхност, стегналото го шнурче. Лесен и твърде отчаян ход.
Вдигна глава. Небето бе започнало да избледнява, езерният вятър се усилваше, предвестник на настъпващия ден. Щеше да завали, дъждът щеше да дойде от север, както често се случваше по това време на годината. Да прочисти града, да го освежи с аромата на подправките. Той смъкна шнурчето от свитъка и разгъна пергамента.