Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
Имаше и пострадали тиктаци. Един от тях, изглежда, бе паднал от огромна височина и пръснатите в диаметър десетина метра останки от метални платки и часовникови пружини лежаха току пред хамбара. В епицентъра на падането част от туловището му се бе запазила цяла, включително и едната му ръка. Докато го подминаваха, пръстите му конвулсивно се свиваха и отпускаха като щипките на умиращ рак.
Макар да бе убедена, че повечето, ако не и всички човешки жертви, бяха одушевени марионетки, гледката бе умопомрачителна. Сведе глава и се вторачи в краката си, които оставяха стъпки върху посипващия се по земята прах.
Торнадото бе подминало железопътното депо на фермата, макар следите от разрухата да се виждаха на разстояние едва неколкостотин метра. Качиха ги на един товарен вагон. Охраната остана с тях, което я накара да се замисли. Функциониращите тиктаци, или както ги наричаха, сега несъмнено бяха по-малко, отколкото допреди половин час: щом шестима пазеха тях двамата — и Емили, разбира се, макар Рени да не вярваше момичето да играе важна роля в цялостния план, — явно смятаха престъплението им за сериозно.
Или просто необяснимо за тях, надяваше се тя. Механичните хора очевидно не блестяха с особен интелект. Навярно присъствието на чужденци в симулацията бе толкова необикновено събитие, че бе предизвикало някакви организационни проблеми.
Влакът потегли от депото с тракане и пухтене. Рени и !Ксабу седяха върху дъсчения под на вагона, очаквайки следващите премеждия. Отначало Емили кръстосваше неспирно напред-назад, хлипайки и кършейки ръце под безизразните черни погледи на тиктаците, но накрая Рени успя да я убеди да седне до тях. Момичето беше доста объркано и дрънкаше несвързани нелепици, смесвайки в едно торнадото, което май изобщо не беше забелязала, с недомлъвки за медицинския преглед, който според нея, изглежда, беше причина за проблемите й.
„Навярно е споменала нещо за нас по време на прегледа — предположи Рени. — Каза, че лекарите са хенрита — значи човеци. По всяка вероятност са малко по-наблюдателни от тези метални главорези.“
Влакът продължаваше да потраква. По стените на вагона проблясваха светлини. Въпреки страховете си Рени се усети да клюма. !Ксабу седеше до нея и извършваше някакви странни движения с пръстите на ръцете си, които първоначално я сащисаха. Едва когато се разсъни от поредното придремване и не можа веднага да фокусира поглед, осъзна, че той прави фигури с конец, но без конец.
Пътуването продължи малко повече от час, след което охраната ги свали от вагона насред оживено и значително по-голямо депо. Масивните градски постройки, които Рени бе видяла отдалеч, се извисяваха точно над главите им и разбра, че й се бяха сторили странни, тъй като много от най-високите бяха чисто и просто съсипии, изгорени и порутени от нещо даже по-мощно от торнадото, което бяха преживели заедно с !Ксабу.
Тиктаците ги поведоха през двора покрай безлична тълпа от работници хенрита в комбинезони и ги натовариха в каросерията на някакъв камион. Не се насочиха към центъра на разрушения град, а към покрайнините, и спряха пред огромна двуетажна сграда, построена изцяло от бетон. От камиона ги качиха върху товарна платформа, с която ги вкараха в просторен промишлен асансьор. Никъде не се виждаха бутони, но щом всички влязоха вътре, той се спусна надолу.
Като че ли бяха изминали няколко минути от началото на спускането, когато тихото жужене на тиктаците в кабината накара Рени да усети пристъп на клаустрофобия. Емили не бе престанала да плаче, откакто се бяха качили на платформата, и Рени започваше да се бои, че ако всичко това продължи прекалено дълго, щеше да се разкрещи на момичето, без да е в състояние да се овладее. Сякаш усетил безпомощността й, !Ксабу протегна ръка и обхвана с дългите си пръсти нейните.
Вратите се отвориха към зейналия мрак, който бледата светлина в асансьора не бе в състояние да разпръсне. Рени усети да я полазват мравки. Понеже тя и останалите не помръднаха, тиктаците започнаха да ги подбутват напред. Рени бавно пристъпи, опипвайки с крак земята пред себе си, убедена, че всеки момент ще застане на ръба на някоя страховита яма. Направиха двайсетина крачки и звукът откъм тиктаците рязко се промени. Рени се извърна панически. Механичните хора — заоблени силуети с блещукащи очи — отстъпваха рамо до рамо към асансьора. Щом влязоха вътре и вратите се затвориха, ги обгърна абсолютен мрак.
Емили се разрида още по-силно точно до лявото й ухо.
— О, я млъквай вече! — не се сдържа тя. — !Ксабу, къде си?
Щом отново усети успокоителното докосване на ръката му, за първи път долови натрапващия се звук — ритмично, влажно пошляпване. Едва успя да отчете тази чудатост, и в мрака припламна ярка светлина. Понечи да каже нещо, но от изумление замълча.