Магическият преход
- Автор: Абелар Тайша
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Константинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическият преход». Краткое содержание книги:
Тайши Абеляр - женщины-сталкера из партии нагваля Карлоса Кастанеды. Это не
только очередное увлекательное путешествие в мир магии дона Хуана
применительно к обучению женщины-воина, но и ценнейшее практическое пособие,
Здесь подробно описаны так называемые Магические приемы - упражнения, при
помощи которых можно достичь раскрытия энергетических ресурсов, здоровья,
молодости и, кроме того, понимания многих удивительных вещей, скрытых от нас
в обыденной жизни.
— Какво означава всичко това?
— Проклет да съм, ако знам! Но ми се струва, че нещо с теб не е наред.
Стомахът ми се сви, понеже ме изпълни едно познато чувство на неясна обреченост. Абсолютно същото чувство бях имала като дете в лекарския кабинет, когато откриха, че имам мононуклеоза. Нямах представа какво е това, но усетих, че с мен е свършено; а съдейки по мрачните погледи на всички, те, изглежда, също го бяха разбрали. И когато трябваше да ми бият инжекция пеницилин, аз така се разпищях, че загубих съзнание.
— Хайде, хайде — каза меко пазачът. — Няма защо да се разстройваш. Не съм искал да те огорча. Нека да ти кажа какво знам аз за оня хамут. Може би това ще ти проясни нещата. Те го използват, когато човекът, с когото се занимават, е… ами… малко е превъртял. Ако разбираш какво искам да кажа.
— Какво искате да кажете, сър?
— Наричай ме Емилито — каза той усмихнат. — И моля те повече не ми викай „сър“. Или можеш да се отнасяш към мен просто като към пазача, точно както всеки се отнася към Джон Майкъл Абелар като към нагуала. А сега да влезем в кухнята и да седнем на масата, за да можем да си говорим на по-удобно място.
Последвах го в кухнята и седнах. Той наля в моята чаша вода, която беше стоплил на печката, и ми я подаде.
— Та за хамута — започна той, като седна на пейката срещу мен. — Той е предназначен да лекува умствени разстройства. И обикновено слагат в него човек, след като е превъртял.
— Но аз не съм луда — възмутих се аз. — Ако ти или който и да било друг смята да ми намеква, че съм луда, то аз си отивам.
— Но ти трябва да бъдеш луда — аргументира се той.
— Това вече е прекалено! Прибирам се в къщата. — Аз станах да си вървя.
Пазачът ме спря.
— Почакай, Тайша. Не съм искал да кажа, че си луда. Може би има друго обяснение — каза той с помирителен тон. — Тези хора са с най-добри намерения. Те вероятно са мислили, че ти трябва да укрепиш умствената си сила, докато ги няма, а не да те лекуват от умствено разстройство. Затова са те сложили в хамута. Явно аз съм сбъркал и съм си направил погрешно заключение. Ако обичаш, приеми моите извинения.
Най-охотно реших, че каквото било — било, и седнах пак на масата. Пък и имах нужда да бъда в добри отношения с пазача, защото той очевидно умееше да пали печката. Освен това нямах енергия да продължавам да се чувствам обидена. В това беше прав. Аз наистина бях луда. Само дето не исках пазачът да го знае.
— Наблизо ли живееш, Емилито? — попитах аз, опитвайки се да звуча непринудено.
— Не. Живея тук, в къщата. Стаята ми е от другата страна на коридора, срещу твоя дрешник.
— Искаш да кажеш, че живееш в онзи склад, пълен със скулптури и всякакви неща? — ахнах аз. — А откъде знаеш къде е моят дрешник?
— Клара ми каза — отвърна той ухилен.
— Но ако живееш тук, как така никога не съм те виждала наоколо?
— А, това е, защото ти и аз явно имаме различен режим. В интерес на истината аз също никога не съм те виждал.
— Как е възможно това, Емилито? Аз съм тук повече от година.
— А аз съм тук от четиридесет години, от време на време.
И двамата се разсмяхме високо от абсурда на това, което бяхме казали. Притесняваше ме обаче, че на някакво много дълбоко ниво аз знаех, че именно присъствието на този човек бях долавяла толкова често из къщата.
— Емилито, знам, че ти ме наблюдаваше — казах аз направо. — Не го отричай и не ме питай откъде знам. Нещо повече, знам също, че ти знаеше коя съм, когато ме видя пред вратата на кухнята. Нали е така?
Емилито въздъхна и кимна.
— Права си, Тайша. Познах те. Но въпреки това истински ме стресна.
— Но как така ме позна?
— Ами виждал съм те от моята стая. Но не се ядосвай де. Никога не ми е хрумвало, че ти ще усетиш да те наблюдавам. Най-покорно моля за извинение, ако съм те карал да се чувстваш неудобно.
Искаше ми се да го попитам защо ме е наблюдавал. Надявах се да отговори, че ме е намирал за красива или поне интересна, но той прекъсна рязко разговора и каза, че понеже вече е тъмно, чувствал се задължен да ми помогне да се изкача на дървото.
— Позволи ми да ти предложа нещо — каза той. — Да спиш в къщичката на дървото вместо в хамута. Страхотно изживяване! Аз също съм бил обитател на къщата на дървото за продължително време, макар че това беше доста отдавна.
Преди да тръгнем, Емилито ми поднесе чиния вкусна супа и купчина тортили. Ядохме в пълно мълчание. Опитах се да го заговоря, но той каза, че разговорите по време на ядене действат зле на храносмилането. Казах му, че двете с Клара винаги сме си приказвали безкрайно, докато се храним.
— Между нейното тяло и моето няма дори и най-далечна прилика — измърмори той. — Тя е направо от желязо, затова може да прави каквото иска с тялото си. Аз от своя страна не мога да поемам рискове с хилавото си дребно телце. Нито пък ти.