Магическият преход
- Автор: Абелар Тайша
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Константинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическият преход». Краткое содержание книги:
Тайши Абеляр - женщины-сталкера из партии нагваля Карлоса Кастанеды. Это не
только очередное увлекательное путешествие в мир магии дона Хуана
применительно к обучению женщины-воина, но и ценнейшее практическое пособие,
Здесь подробно описаны так называемые Магические приемы - упражнения, при
помощи которых можно достичь раскрытия энергетических ресурсов, здоровья,
молодости и, кроме того, понимания многих удивительных вещей, скрытых от нас
в обыденной жизни.
Не виждах причина да не му кажа, затова му описах най-подробно случилото се през нощта, чиято кулминация беше светлината, която ми се притече на помощ. Емилито слушаше с искрен интерес, като кимаше в подходящите моменти, сякаш разбираше чувствата, които описвах.
— Много съм доволен да чуя, че си имала силите да се справиш с това трудно положение — каза той. — Откровено казано, не очаквах, че ще успееш да изкараш нощта. Мислех си, че ще припаднеш. И всичко това говори, че не си чак толкова зле, колкото разправяха.
— Кой е казвал, че съм зле?
— Нелида и нагуалът. Те ми оставиха конкретни инструкции да не се намесвам в изцелението ти. Затова не ти се притекох на помощ нощес, макар че доста се изкушавах — ако не за друго, то поне за да си осигуря малко спокойствие и тишина.
Той пак отпи от кратунката си.
— Искаш ли една глътка? — предложи ми той, като ми я подаде.
— Какво има в кратунката? — попитах аз, мислейки си дали не е някакъв алкохол. Ако беше така, не бих имала нищо против една глътка.
Той се поколеба за миг, после обърна кратунката с отвора надолу и няколко пъти я разтърси.
— Празна е — казах аз подигравателно. — Пак се опитваш да ми погодиш някакъв номер.
Той поклати глава.
— Само изглежда празна — отвърна той. — Но е пълна догоре с най-странното питие на света. Та какво, искаш ли да отпиеш или не?
— Не знам — отговорих аз. За миг се почудих дали не си играе с мен. Като го загледах такъв в идеално изгладения му гащеризон и кратунките, завързани за колана, придобих впечатлението, че е беглец от психиатрия.
Той сви рамене и ме изгледа с широко отворени очи. Внимателно запуши кратунката и я върза здраво за колана си с кожено ремъче.
— Добре де, дай една глътка — казах аз, подтиквана от любопитство и нетърпение да разбера каква му беше играта.
Той отново отпуши кратунката и ми я подаде. Разтърсих я и надникнах вътре. Наистина беше празна. Но когато я допрях до устните си, изпитах най-неведомо усещане. Каквото и да имаше вътре, то потече в устата ми като течност, но съвсем не приличаше на вода. По-скоро се усещаше като сухо, възгорчиво налягане, което за миг ме задави, но после изпълни гърлото и цялото ми тяло с прохладна топлина.
Хрумна ми, че това от кратунката, което влезе в устата ми, е било фин прах. За да проверя дали е така, аз я разтърсих над дланта си, но нищо не излезе.
— В кратунката няма нищо, което очите могат да видят — каза пазачът, забелязал изненадата ми.
Поех още една въображаема глътка и цялата страхотно се разтърсих. През мен протече нещо като електричество и пръстите на краката ми изтръпнаха. Това усещане пропълзя нагоре по краката ми и по гръбначния стълб като мълния и като достигна до главата ми, аз една не загубих съзнание.
Видях как пазачът се разскача и закикоти като пакостлив хлапак. Вкопчих се с ръце в земята, за да се стабилизирам. Когато си възвърнах донейде равновесието, аз ядосано му изкрещях:
— Какво, по дяволите, има в тая кратуна?
— Това, което е вътре, се нарича „намерение“ — отвърна той със сериозен тон. — Клара ти е казала някои неща за него. Сега е мой ред да ти разкажа още малко.
— Какво имаш предвид с това, че е твой ред, Емилито?
— Имам предвид, че аз съм новият ти въводител. Клара свърши една част от тази работа, а аз трябва да направя останалото.
Първата ми реакция беше изобщо да не му повярвам. Той самият бе казал, че е просто наемна ръка, а не част от групата. Явно това сега пак беше някакъв номер, а аз нямах намерение да се хващам повече на игричките му.
— Ти само ме поднасяш, Емилито — казах аз с насилена усмивка.
— Точно така — каза той, скочи и наистина се опита да ме грабне и да ме понесе.
Дръпнах се, а той въодушевен от собствената си шега, посегна отново да ме хване. Така се възторгна, че се разскача наоколо в клекнала поза също като заек и палаво се смееше.
— Май не обичаш твоят учител да те поднася, а? — разкикоти се пак той.
Определено не обичах да ме докосват. Особено той. Но не ми харесваше и Клара да ме докосва. Отнесох се да размишлявам защо ли не обичам да ме докосват. Въпреки че бях направила преглед на всичките си срещи с разни хора, чувствата ми във връзка с физическия контакт си оставаха все така силни. Отложих този въпрос за по-нататъшно обмисляне, защото пазачът се бе умирил и започна да ми обяснява нещо, което изискваше цялото ми внимание.
— Аз съм твоят учител — чух го да казва. — Освен Клара, Нелида и нагуала ти разполагаш и с мен като твой водач.
— Ти си един куп измами, това си ти! — сопнах се аз. — Сам ми каза, че си нает просто като пазач. Какви са тия приказки сега, че си ми бил учител?