Магическият преход
- Автор: Абелар Тайша
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Константинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическият преход». Краткое содержание книги:
Тайши Абеляр - женщины-сталкера из партии нагваля Карлоса Кастанеды. Это не
только очередное увлекательное путешествие в мир магии дона Хуана
применительно к обучению женщины-воина, но и ценнейшее практическое пособие,
Здесь подробно описаны так называемые Магические приемы - упражнения, при
помощи которых можно достичь раскрытия энергетических ресурсов, здоровья,
молодости и, кроме того, понимания многих удивительных вещей, скрытых от нас
в обыденной жизни.
Той ме изгледа с любопитство.
— Аз говоря английски — каза той почти без акцент. — Живял съм години наред в Аризона с роднините на Клара. Казвам се Емилито; аз съм пазачът. А ти трябва да си дървесният обитател.
— Моля?
— Ти си Тайша, нали? — каза той и пристъпи няколко крачки към мен. Движеше се леко и гъвкаво.
— Да, аз съм. Но какви са тия приказки дали не съм дървесен обитател?
— Нелида ми каза, че живееш на голямото дърво пред главния вход на къщата. Вярно ли е?
Кимнах автоматично и едва тогава осъзнах нещо толкова очевидно, че само една дебелоглава маймуна можеше да не забележи: дървото беше откъм забранената, предна страна на къщата, източната; тази част от имението, която можех да виждам само от наблюдателницата си на хълма. Това разкритие дълбоко ме развълнува, защото осъзнах още, че вече съм свободна да проучвам зоната, която досега ми беше забранявана.
Радостта ми бе помрачена, когато Емилито поклати глава, сякаш изпитваше съжаление към мен.
— Какво си направила, горкото момиче? — попита ме той и леко ме потупа по рамото.
— Нищо не съм направила — казах аз, като отстъпих назад. Явният му намек беше, че съм направила нещо лошо, заради което са ме закачили на дървото като форма на наказание.
— Добре, добре, няма да любопитствам — каза той с усмивка. — Не е нужно да се караш с мен. Аз съм най-незначителният човек. Просто съм пазачът, наемна работна ръка. Не съм един от тях.
— Не ме интересува кой си — сопнах се аз. — Казах ти, че нищо не съм направила.
— Добре де, щом не искаш да говориш за това, няма нищо — каза той и се обърна, за да влезе в кухнята.
— Няма нищо за говорене — изкрещях аз, като исках да имам последната дума.
Нищо не ми костваше да му изкрещя, което едва ли бих се осмелила да направя, ако той беше млад и красив. Но за моя изненада отново му закрещях:
— И не ми се пречкай повече! Аз съм шефът. Нелида ме помоли да се грижа за тази къща. Така пише в бележката си.
Той подскочи като ударен от мълния.
— Ти си вещица — промърмори той. После се прокашля и също ми закрещя: — Да не си посмяла да се приближиш повече! Може да съм стар, но съм много як. Това, че работя тук, не включва да си рискувам главата или да ме обиждат разни идиоти. Ще напусна.
Не знаех какво ме беше прихванало.
— Почакайте малко — казах аз с извинителен тон. — Не съм искала да повишавам тон, но съм ужасно изнервена. Клара и Нелида ме изоставиха тук без никакво предупреждение или обяснение.
— Добре де, и аз не съм искал да ти крещя — каза той със същия извинителен тон като моя. — Исках само да разбера защо са те закачили горе, преди да си заминат. Това е причината, поради която те попитах дали не си направила нещо лошо. Не съм искал да си пъхам носа във вашите работи.
— Но уверявам ви, сър, аз нищо не съм направила. Повярвайте ми.
— Защо тогава си дървесен обитател? Тези хора са много сериозни. Не биха ти направили това просто ей-така. А пък и е съвсем очевидно, че си една от тях. Щом Нелида ти е оставила бележка да се грижиш за къщата, значи си дупе и гащи с нея. Тя не се доверява на кого да е.
— Истината е — казах аз, — че не знам защо са ме оставили на дървото. Аз бях с Нелида в лявата страна на къщата и следващото, което си спомням, е, че се събудих с изкривен врат, провесена на онова дърво. Бях ужасена.
Като си спомних мъката си да открия, че всички са заминали и съм останала сама, не можах да се овладея и отново се разстроих. Цялата се разтреперих и се облях в пот направо пред очите на този странен мъж.
— Ти си била в лявата страна на къщата?! — Очите му се разшириха и смайването на лицето му изглеждаше съвсем искрено.
— За един миг бях там, но после всичко стана черно — поясних аз.
— И какво видя?
— Видях хора в коридора. Много хора.
— Колко, можеш ли да кажеш?
— Коридорът беше пълен с хора. Може би двадесет или тридесет.
— Толкова много? Колко странно!
— Защо да е странно, сър?
— Защото нямаше толкова хора в цялата къща. По това време имаше само десет души. Знам го, защото аз съм пазачът.