Магическият преход
- Автор: Абелар Тайша
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Константинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическият преход». Краткое содержание книги:
Тайши Абеляр - женщины-сталкера из партии нагваля Карлоса Кастанеды. Это не
только очередное увлекательное путешествие в мир магии дона Хуана
применительно к обучению женщины-воина, но и ценнейшее практическое пособие,
Здесь подробно описаны так называемые Магические приемы - упражнения, при
помощи которых можно достичь раскрытия энергетических ресурсов, здоровья,
молодости и, кроме того, понимания многих удивительных вещей, скрытых от нас
в обыденной жизни.
— Вярно е. Аз наистина съм другият ти учител — каза сериозно той.
— И на какво, моля ти се, ще ме научиш? — изкрещях аз, понеже този изглед абсолютно не ми допадаше.
— Това, на което ще те науча, се нарича „прикривачество с двойника“ — каза той, мигайки като птица.
— Къде са Клара и Нелида? — остро попитах аз.
— Заминаха. Нелида ти го казва в бележката си, не е ли така?
— Знам, че са заминали, но те питам къде по-точно?
— О, заминаха за Индия — каза той с гримаса, която приличаше на едва удържан порив да избухне в смях.
— Тогава значи няма да ги има месеци наред — казах аз, като се почувствах ужасно.
— Точно така. Двамата с теб сме сами. Дори кучето го няма. Така че разполагаш със следния избор: можеш или да си събереш партакешите и да си отидеш, или да останеш тук с мен и да се заловиш за работа. Не те съветвам да направиш първото, защото изобщо нямаш къде да отидеш.
— Нямам никакво намерение да си отивам — осведомих го аз. — Нелида ми възложи да се грижа за къщата и точно това смятам да правя.
— Добре, радвам се, че си решила да следваш магьосническото намерение — каза той.
И понеже видя, че не го разбрах, той ми обясни, че намерението на магьосниците се различава от намерението на обикновените хора по това, че магьосниците са се научили да фокусират вниманието си с безкрайно повече сила и точност.
— Ако си ми учител, можеш ли да ми дадеш конкретен пример, за да ми покажеш какво имаш предвид? — казах аз, втренчена в него.
Той се замисли за миг и се огледа наоколо. Лицето му светна и той посочи къщата.
— Тази къща е добър пример — каза той. — Тя е резултат от намерението на безброй магьосници, които са събирали енергия и са я трупали поколения наред. И сега тази къща вече не е само една физическа структура, а фантастично енергийно поле. Самата къща може да бъде разрушавана десетки пъти, което действително се е случвало, но същността на магьосническото намерение си остава непокътната, защото тя не може да се руши.
— Какво става, когато магьосниците поискат да заминат? — попитах аз. — Силата им остава ли тук, впримчена завинаги?
— Ако духът им каже да заминат — поясни Емилито, — те са способни да вдигнат намерението от сегашното място, където е къщата, и да го поставят някъде другаде.
— Трябва да се съглася, че къщата наистина е омагьосана — отбелязах аз и му разказах как не се е поддавала на опитите ми да я измеря точно и изчисля.
— Това, което прави къщата магическа, не е разположението на стаите, стените или дворовете — отбеляза пазачът, — а намерението, което поколения от магьосници са вливали в нея. С други думи, тайнството на тази къща е историята на безброя магьосници, които са вложили намерението си в съграждането й. Разбираш ли, те не само са я възнамерявали, но и сами са я градили, тухла по тухла, камък по камък. Дори ти вече си допринесла със своето намерение и с работата си за нея.
— Какъв може да е моят принос? — попитах аз, искрено изненадана от твърдението на Емилито. — Едва ли имаш предвид онази разкривена пътека, която направих в градината.
— Едва ли някой, който е с всичкия си, би нарекъл това принос — каза той през смях. — Не, ти направи няколко други неща.
Той отбеляза, че на земното ниво на тухли и структури смята за мой принос грижливо прокараните допълнителни кабели за тока, тръбопровода и циментовия кожух за водната помпа, която бях инсталирала, за да се изпомпва вода от потока и да се отвежда към зеленчуковата градина на хълма.
— Но на по-ефирното ниво на енергийния поток — продължи той — мога най-искрено да призная за твой принос това, че никога досега не бяхме виждали някой в тази къща така да слива намерението си с Манфред.
В този момент нещо ми прищрака в главата.
— Ти ли си този, който може да го нарича „жабок“ право в лицето? — попитах аз. — Клара веднъж ми каза, че някой можел да го прави.
Лицето на пазача грейна, докато ми кимваше.
— Да, аз съм този. Аз намерих Манфред като пале. Беше или изоставен, или избягал вероятно от някоя каравана наоколо. Когато го намерих, той беше почти умрял.
— Къде го намери? — попитах аз.
— На шосе номер осем, на около деветдесет мили от Хийлъ Бенд, Аризона. Бях спрял да се отбия в храстите край пътя и буквално го напиках. Лежеше там почти умрял от обезводняване. Най-силно впечатление ми направи, че не е попаднал на шосето, което лесно е можело да се случи. И, естествено, това, че лежеше точно там, където бях избрал да се отбия.
— И какво стана после? — попитах аз. Обзе ме такова състрадание към съдбата на горкия Манфред, че забравих целия си гняв към пазача.