Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
Искахме да имаме на разположение всеки сондьор на Луната, особено ледокопачите, които притежаваха тежки пробойни лазери. Искахме ги за войници. Толкова се нуждаехме от тях, че макар без ръка и позабравил занаята, обмислях дали да не се запиша доброволец. Но за да се бориш с грамадните сонди, трябват мускули, а пък протезата не ги замества. Де ла Пас ми каза да не се правя на глупак.
Тарикатлъкът, който измислихме, не би работил гот на Земята. Лазерният лъч с голяма мощност действа най-добре във вакуум и е превъзходен чак докъдето се простира обсегът му. Масивните сонди, пробиващи скалите в търсене на лед, не бяха монтирани като „артилерия“ за отблъскване на нападения от Космоса. И корабите, и бойните ракети имат електронна нервна система, а за нея не е никак здравословно да я шибат с не знам си колко джаула в концентриран лъч. Щом мишената е под налягане (както се получава при корабите и много ракети), нужно е само да прогорите дупка и да й изкарате въздуха. Хм, ако не е херметизирана, мощният лазер пак може да я съсипе. Ще унищожи „очите“, ще обърка насочването, ще провали всичко, зависещо от електрониката — значи повечето системи.
Водородна бомба със скапани схеми не е бомба, ами голям контейнер с литиев деутерид, който не е годен за нищо, освен да се разбие накъде. Кораб без зрение е бракма, а не бойна машина.
Звучи лесно, но не е. Тези лазерни сонди въобще не са били проектирани за мишени, отдалечени на много хиляди километри или дори само на хиляда; нямаше как бързо да оборудваме опорите им за точно прицелване. Нуждаехме се от стрелци, на които им стискаше да изчакат до последния момент, и то срещу цели, наближаващи с може би два километра в секунда.
Ех, това бе най-доброто, с което разполагахме. Ето защо създадохме Първа и Втора доброволна отбранителна батарея на Свободната Луна — две, та Първата да си вири носа пред другата, а тя пък да я ревнува. В Първата събрахме по-възрастни мъже; във Втората — младите и запалените.
Нарекохме ги „доброволни“, обаче ги наемахме срещу заплата в хонконгски долари — съвсем не беше случайно съвпадение, че на контролирания пазар за леда плащахме с управленски, паднали до стойността на книжни отпадъци.
За капак на всичко приказвахме безспир, за да внушим страх от войната. Адам Селене говореше по радиото, напомняйки, че Управата несъмнено би направила опит да възстанови тиранията си и имаме броени дни да се подготвим. Вестниците го цитираха, като съчиняваха собствени истории, нали преди преврата специално се постарахме да вербуваме хора сред новинарите. Подканяхме народа да си държи скафандрите винаги наблизо и да проверява алармите за херметичност по домовете си.
При тези лунотресения, които не ни оставяха на мира, във всеки зайчарник екипите по поддръжка на налягането бяха нащрек по всяко време — въпреки силикона и фибростъклото някъде постоянно излизаше въздух. В тунелите „Дейвис“ нашите момчета ремонтираха херметизацията ежедневно. Но сега набрахме стотици аварийни групи, предимно сред стилягите, тренирахме ги с фалшиви тревоги и ги карахме да носят своите скафандри с отворени шлемове, когато бяха на дежурство.
Справяха се отлично. Ала някои идиоти си правеха майтап с тях: „Гледай, играят си на войници“, „Я, малките Адамови ябълки“ и подобни щуротии.
Една от групите се упражняваше, показвайки, че може да изгради временен въздушен шлюз около повредения, а някакъв глупак се въртял наоколо и гръмко се подигравал.
Групата на Гражданската защита продължила тренировката, довършила съоръжението и го проверила със затворени шлемове на скафандрите. Не пропускало — тогава стилягите излезли, награбили шегаджията, пренесли го през временния шлюз и го изхвърлили в нулевото налягане.
След този случай остроумниците си държаха езиците зад зъбите. Проф смяташе, че трябва да предадем едно меко предупреждение друг път да не елиминират хора толкова безогледно. Възразих и се наложих, защото не виждах по-добър начин за прочистване на вида. Някои простащини би следвало да се наказват със смърт сред почтените люде.
Но най-страшното ни главоболие бяха самоназначилите се държавници.
Аз ли казах, че лунатиците са аполитични? Да, вярно е, когато от тях се иска да направят нещо. Обаче се съмнявам случило ли се е поне веднъж двама лунатици над по литър бира да не се обстрелват с мнения как трябва да се управлява.
Вече споменах, че тези самопровъзгласили се мъдреци на политиката се опитваха да обсебят вниманието на Адам Селене. Ала Проф им намери мястото, всеки получи покана да участва в Извънредния конгрес по създаването на Свободната Луна, който се събра в Общинската зала на града. Там се споразумяха да продължат маратона, докато приключат работата — седмица в Л-Сити, седмица в Новилен, седмица в Хонконг, после завъртат отначало. Всички заседания се предаваха по видеото. Проф председателстваше първото, Адам Селене направи обръщение и ги помоли да се трудят усърдно, защото „историята ви гледа“.