Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
Разлютих се не от списъка с неща, които мразеше, защото явно бе по-луда и от киборг, ами от факта, че винаги се намираше някой съгласен с нейните забрани. Сигурно желанието да пречиш на останалите да вършат каквото поискат е дълбоко вкоренено в душата човешка. Правила, закони — все за другите. Някаква мрачна част от самите нас, която сме имали още преди да слезем от дърветата и сме забравили да изхвърлим, когато сме тръгнали на задните си крака. Как пък нито един от тази типове не каза:
— Моля ви, приемете закон, за да не мога аз да правя нещо, което знам, че не бива да правя.
Нет, товарищи, винаги беше за онова, дето мразеха у съседите си. Да ги спрем за тяхно добро — а не защото говорещият признаваше, че пречат на него.
Като слушах заседанията, едва не съжалих, че се отървахме от Чвора Морт. Поне си стоеше затворен със своите жени и не ни напътстваше как да си уреждаме личния живот.
Но Проф не се вълнуваше, все си ходеше усмихнат.
— Мануел, наистина ли вярваш, че тази тълпа от бавноразвиващи се може да приеме някакви закони?
— Нали това им каза да правят? Подкани ги да го направят.
— Скъпи Мануел, просто събрах накуп всичките ни кукувци. Познавам ги, слушам ги от години. Много внимавах при създаването на работните комисии. Бъркотията в главите им е вродена, непременно ще се скарат. Председателят, който им наложих и ги оставих да изберат, е треперушко, не би успял и кълбо конци да разплете и иска всеки въпрос да бъде „допълнително проучен“. Май не трябваше да си хабя труда — повече от шестима изобщо не могат да се споразумеят, трима са къде по-добре, а пък един е идеален за работа, която е по силите на сам човек. Затова в цялата досегашна история парламентите, сторили нещо свястно, го дължат на неколцина силни личности, които са се налагали над останалите. Не се бой, синко, този Извънреден конгрес нищичко няма да свърши… Е, и да гласуват някой закон поради изтощение, ще бъде претъпкан с противоречия и сами ще се откажат от него. През това време обаче няма да ни висят над главите, а по-късно все ще ни потрябват за нещо.
— Професоре, нали каза, че въобще не ги бива?
— Няма на тях да го поверим. Един мъж ще го напише — един мъртвец — и през някоя късна нощ, когато са преуморени, ще го приемат с овации.
— Кой е тоя деятел? Да не говориш за Майк?
— Не, не! Майк е къде по-жив от тези дърдорковци. Мъртвецът е Томас Джеферсън, първият от рационалните анархисти. Момчето ми, някога той почти успял да пробута своята антисистема с чудесното си красноречие, ама го засекли, което аз се надявам да избегна. Не бих могъл да усъвършенствам стила му, просто ще го приспособя към Луната и XXI век.
— Чувал съм за този деец. Освободил робите, нали?
— Е, някой би казал, че е опитал и после се провалил. Няма значение. Как напредваме с отбраната? Не виждам начин да продължим преструвките след пристигането на първия кораб.
— Хм, няма да сме готви дотогава.
— Майк твърди, че сме длъжни да успеем.
Не сколасахме, но корабът тъй и не кацна. Онези учени надхитриха и мен, и лунатиците, на които поверих надзора над тях. Окачили джаджата в централната точка на най-големия рефлектор, а лунните им помощници клъвнали на уверенията, че било последната мода в радиотелескопите.
Може и така да се каже. Беше с микроултракъсовълново излъчване — отразяваше се и отиваше към Земята, прекрасно защитено от огледалото на рефлектора. Забележително приличаше на първите радари. Металната мрежа и предпазното фолио спираха всякакво разсейване на вълните, затова „ушите“, които поставих, нищо не уловиха.
Изпратиха доклада със своята версия и какви ли не подробности. Първо чухме искане от Управата до Надзирателя — да отрече тази измама, да намери съчинителя и да прекрати безобразието.
Вместо това получиха нашата Декларация за независимостта.
„Събрани днес, 4 юли 2076 година…“
Беше прекрасна.
15
Подписването на Декларацията за независимостта мина, както Проф предрече. Метна я на приятелчетата в края на дълъг ден, обявявайки провеждането на специално заседание след вечеря, на което Адам Селене щял да говори. И Адам започна, коментираше всяко изречение, после я прочете без прекъсване, звучните фрази бяха като музика. Някои хора плачеха. Седналата до мен Уайо беше между тях, а и на мен ми се дорева, макар вече да бях запознат с всичко.