Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
Втурнах се през фоайето, пак надникнах през процепа на вратата и влязох.
Видях Дилайла да стои пред едно от сепаретата. Предпазливо пристъпих натам, готов за стрелба. Залата беше пуста.
Приближих се. Под масата в сепарето имаше нещо.
Застанах до нея и погледнах. Долу лежаха Големия Лю и неговият съдружник, зяпнали от изненада, с широко разтворени очи. Върху челото на всеки от двамата се червенееше дупка от куршум.
Дилайла ме погледна.
— Видя ли Куро?
Поклатих глава.
— Трябва да го намерим — заяви тя. — Ямаото му каза, че Ню Йорк и Уаджима са твоя работа. Не мисля, че Куро му повярва, но сега ще повярва.
Посочих Големия Лю.
— Искаш да кажеш…
— Не можех да го оставя жив — обясни. — Ямаото му каза и цялата тази история щеше да бъде доказателство. Триадите щяха да подгонят Мидори и сина ти. Те не биха имали никакъв шанс.
Но Ямаото се беше измъкнал. Знаеше, че всичко е мое дело, и можех да си представя какво ще направи сега. Трябваше да се измъкна оттук и да позвъня на Мидори, да й кажа да вземе Коичиро и да бяга, да се укрие. Вече никога нямаше да ме види, но поне щяха да са в безопасност.
„Съсредоточи се — заповядах си. — Първо оправи сегашното положение, после можеш да предупредиш Мидори. Нищо няма да стане толкова бързо. Разсъждавай.“
Чух от другия край на залата гласа на Докс:
— Влизам, не стреляй.
Обърнахме се и видях едрия снайперист да идва към нас, нарамил карабината с цевта надолу. Като видя голотата на Дилайла, само леко повдигна вежди.
— Ямаото изчезна — съобщи той. — Видях как шофьорът му го прибра. Прострелях гумите, но те са специален модел, и спукани вършат работа. Той обаче е ранен. Видях кръвта му по улицата. Здравата съм го надупчил.
Чух отвън вой на сирени. Млъкнахме и се ослушахме.
— Най-почтително предлагам да си плюем на петите — каза Докс.
— Куро избяга ли? — попита Дилайла.
— Не го видях — отговори Докс. — Но имаше много народ, а аз гледах за Ямаото. Защо, трябваше ли да застрелям и него?
— Ще ти обясня после — прекъснах го. — Хайде, да вървим.
— Може все още да се крие някъде тук — предложи Дилайла. — Би трябвало…
Поклатих глава.
— Ти свърши достатъчно, дори повече от достатъчно. Трябва да се измъкваме.
Свалих сакото си, наметнах Дилайла и тримата изтичахме към изхода от мазето.
Сирените наближаваха. Завихме покрай източната страна на сградата и по една тясна уличка изскочихме южно от клуба, където бях паркирал вана. Качихме се и потеглихме. Дилайла седеше до мен, Докс отзад. След малко се движехме на юг по „Ниреке-дори“ и спокойното улично осветление и затворените бутици изглеждаха нереални след всичко преживяно преди минути.
— Какво стана с Ямаото? — попита Дилайла.
Докс й разказа. Усещах, че се чувства виновен задето не го е убил.
— Било е страхотен изстрел — похвалих го. — В движение, само за секунда, сред всичките тия хора в паника…
— Да, но…
— Никакво „но“. Ранил си го тежко, никой не би се справил по-добре.
— Не чак толкова тежко, колкото ми се иска, но куршумът беше с кух връх, тъй че сега има хубава дупка някъде в гърдите. Само адреналинът и невероятният късмет му помогнаха да се добере до колата. Дано наблизо да няма болници.
Болници, помислих си аз. Разбира се.
Извадих клетъчния телефон и се обадих на Тацу.
44.
Разказах подробно на Тацу за станалото преди малко. Той беше зле и стенеше от болка, но умът му изглеждаше остър както винаги.
— Не се тревожи за Куро — каза, когато приключих. — Ще се справим с него. Ямаото ни е грижата. А доколкото разбрах, той много скоро ще бъде или в болница, или в моргата. Ще разбера къде е и ще ти се обадя.
Затворих.
— Моят човек ще заръча на хората си да проверят всички болници в района — уведомих Докс и Дилайла. — Ако Ямаото бъде приет в спешното, веднага ще разберем.
Карахме около час и се редувахме да обясняваме, всеки от своята гледна точка, какво е станало в клуба. Тацу не се обади.
Когато приключихме, минаваше полунощ и нямаше какво друго да правим, освен да чакаме вест от Тацу. Подкарах към Акасака и оставих Докс близо до хотел „Акасака Принс“, където си беше резервирал стая. След операцията за всички ни бе най-добре да се преместим. Дилайла отвори вратата и той се измъкна покрай нея, после се завъртя лице към нас.
— Щом чуете нещо, обадете се на секундата.
Кимнах.
— Непременно.
— Сериозно говоря. Недей да действаш сам както в Ню Йорк.
— Добре.
Той ме изгледа с нескрито съмнение, после се обърна към Дилайла.
— Би ли му набила малко ум в главата? Страда от комплекса на вълка единак.