Пътят на кралете (том I)

Ала повечето върховни принцове само привидно се подчиняваха на властта на краля. Така Елокар беше без свои земи. Проявяваше склонност да действа като върховен принц на Колин и силно се интересуваше от управлението на княжеството. И така, вместо да е самостоятелен владетел, Далинар се покоряваше на хрумванията на Елокар и посвещаваше силите си на защитата на своя племенник. Затова в очите на останалите той изглеждаше слаб — нищо повече от един поразкрасен телохранител.

Някога, когато още се бояха от Далинар, хората не смееха да продумат за това. А сега? Далинар все по-рядко и по-рядко щурмуваше плата и войските му силно изоставаха в завладяването на скъпоценните ядра. Докато другите се сражаваха и печелеха, Далинар и синовете му си прекарваха времето в бюрократични и административни занимания.

Адолин искаше да воюва, да убива паршендите. Каква полза да следваш Кодекса на Воина, като рядко имаш случай да идеш на война? Виновни са онези видения. Далинар не беше слаб и със сигурност не беше страхливец, каквото и да говореха хората. Просто беше угрижен.

Капитаните на ариергарда още не се бяха строили и затова Адолин реши да иде да докладва на краля. Отправи се в тръс към краля и срещна Садеас, който също се беше упътил нататък. Очаквано, Садеас се свъси. Върховният принц ненавиждаше това, че Адолин има Вълшебен меч, а той — не. От години горещо желаеше да притежава такъв.

Адолин срещна с усмивка погледа на Садеас. Винаги, щом пожелаеш да се дуелираш с мен за Меча ми, можеш да опиташ. Какво ли не би направил Адолин, за да вкара тази змиорка на ринга за дуел.

Когато Далинар и кралят приближиха, Адолин заговори бързо, за да не може Садеас да го изпревари.

— Ваше Величество, имам доклади от съгледвачите.

Кралят въздъхна.

— Надявам се да съобщават повече от нищо. Кажи ми честно, чичо, трябва ли да получаваме доклади за всяка подробност в армията?

— Във война сме, Ваше Величество — отвърна Далинар.

Елокар изстена мъчително.

Странен човек си ти, братовчеде, каза си Адолин. Елокар виждаше убийци зад всеки ъгъл, обаче често пренебрегваше заплахата от паршендите. Можеше да препуска като днес, без гвардейците, и да скача от скали, високи по четиридесет стъпки. Ала нощем будуваше и се боеше от убийство.

— Докладвай, сине — рече Далинар.

Адолин се поколеба — сега се чувстваше глупаво, понеже нямаше нищо съществено за съобщаване.

— Съгледвачите не са забелязали следи от паршендите. Срещнали са се с главния ловджия. Две роти подсигуряват съседното плато, а останалите осем имат нужда от време да се прехвърлят. Все пак сме близо.

— Да, видяхме отгоре — отвърна Елокар. — Може би неколцина от нас може да яздят напред…

— Ваше Величество — намеси се Далинар, — довеждането на моите войски донякъде ще се обезсмисли, ако ги оставите зад Вас.