От този момент тя престана да излиза, почти не се движеше. Ставаше всяка сутрин в същия час, поглеждаше през прозореца какво е времето, слизаше долу и сядаше пред камината в трапезарията.
Седеше така по цели дни, неподвижна, впила поглед в пламъците. Жалките й мисли блуждаеха без посока, следваха печалния низ на злочестините й. В малката стая постепенно се спущаше здрач, а тя се раздвижваше само за да притури дърва в огъня. Розали донасяше лампата и се развикваше:
— Хайде, госпожо Жана, поразмърдайте се малко, иначе и тази вечер няма да имате апетит!
Често не можеше да се откъсне от някоя натрапчива мисъл или се измъчваше за глупости — най-незначителните неща придобиваха огромно значение в болния й мозък.
Тя живееше най-често с миналото, с далечното минало, преследвана от спомените за ранното си детство и сватбеното пътешествие в Корсика. Отдавна забравените живописни изгледи от този остров често изплувваха пред нея сред главните на камината. Спомняше си всички подробности, всички дребни случки, лицата, срещнати там. Постоянно й се привиждаше лицето на водача Жан Риволи; понякога й се струваше дори, че чува гласа му.
После си спомняше блажените години от детинството на Пол, когато той я караше да разсажда салати и тя коленичеше върху тлъстата земя заедно с леля Лизон, двете си съперничеха коя повече да угоди на детето, надпреварваха се чий разсад ще се прихване по-добре и коя от двете ще получи повече салати.
Устните й мълвяха съвсем тихо: „Пуле, миличък Пуле“, като че ли разговаряше с него. Блуждаещата й мисъл се спираше на тази дума и тя се опитваше понякога с часове да напише с пръст в празното пространство буквите, съставящи това име. Чертаеше ги бавно пред огъня, въобразяваше си, че ги вижда, после си внушаваше, че греши и почваше отново с трепереща от умора ръка главното „П“, силеше се да напише името докрай, а щом свършеше, почваше пак отначало.
Най-сетне объркваше всичко в изнемога, рисуваше други думи, възбуждаше се до полуда.
Беше в плен на всички мании, присъщи на самотниците. Всяка дреболия, сложена не на място, я дразнеше.
Розали често я принуждаваше да ходи, извеждаше я на пътя. Но само след двадесет минути Жана заявяваше:
— Не мога повече, мила — и сядаше край канавката.
Скоро всяко движение й стана противно и тя все повече се залежаваше в леглото си.
Още от детинство бе запазила упорито една неизменна привичка — ставаше веднага след като изпиеше чаша мляко с кафе. Страшно много държеше на тази закуска. Би се лишила по-мъчно от нея, отколкото от каквото и да било друго. Всяка сутрин чакаше идването на Розали с нетърпение, граничещо с физическа възбуда, и щом сложеха на нощната й масичка пълната чаша, сядаше на леглото и я изпразваше наведнъж, с известно лакомство. После отхвърляше завивките и почваше да се облича.
Постепенно обаче свикна да си помечтава малко, оставила чашата върху чинийката. После пак лягаше в леглото. От ден на ден тя все по-дълго се излежаваше лениво, докато най-после Розали идваше разярена и я обличаше насила.
Нямаше вече и помен от воля. Всеки път, когато прислужницата й искаше съвет, питаше я за нещо, искаше мнението й, тя отвръщаше:
— Прави, каквото искаш, мила.
Смяташе се пряко и неотстъпно преследвана от зла съдба. Станала бе фаталистка като ориенталците. Свикнала да вижда как се пръсват мечтите й и рухват надеждите й, тя не смееше вече нищо да предприеме, колебаеше се по цели дни, преди да направи най-простото нещо, уверена, че непременно ще направи лош избор и всичко ще свърши зле.
Непрекъснато повтаряше:
— Не ми провървя на мене в живота!
А Розали се провикваше:
— Ами какво бихте казали, ако трябваше да работите, за да си изкарвате хляба, ако бяхте принудена да ставате всеки ден в шест часа сутринта, за да ходите на работа като надничарка? Има много жени, които са принудени да правят това, а когато остареят, умират в нищета.
